|
Час зачатья я помню неточно,
значит памят моя однобока.
Вече веднъж какви биха могли да бъдат следващите цели на България след като постигнахме всички наши национални такива от 1997ма насам.
Според стереотипа в който попадам тук, написах го с положителна нагласа и намигане.
Оказва се, обаче, че тази тема занимава не само мен (и Владслав Горанов), а и доста други хора, защото чух и прочетох не едно и две предупреждения, и то съвсем не в светли краски. В , например, Лъчезар Богданов предупреждава за възможната липса на общоприети национални цели направо мрачно:
Опасността, по думите на един бивш финансов министър, е след 1 януари „да останем без голяма стратегическа цел“. За нас опасността е от политици, които след вторник са се успокоили, че вече всичко важно е свършено, че са „отметнали“ постигнат резултат в сферата на икономиката и това вече е затворена тема.
Доколкото за всяко управление досега пътят към изпълнение на критериите за устойчиво сближаване и в крайна сметка – приемане на еврото, са били действително важна „котва“, подкрепяща редица разумни реформи и действия, то истинската дългосрочна цел, е България да бъде просперираща и богата страна, в която хората живеят добре и имат шанс да реализират мечтите си. Или поне това е амбиция, която е разбираема, привлекателна и мотивираща за практически всички в обществото.
Приемането на еврото не замества необходимостта от реформи и не премахва нуждата от благоразумна фискална политика.
...
Каквито и политики за продуктивност, инфраструктура и инвестиции в частния сектор да се следват, потенциалът на икономиката може рязко да бъде смачкан от безотговорно управление на публичните финанси.
Което неизбежно ще се случи, ако няма ясно и лесно за проследяване обществено съгласие за следваща цел. Репер, марка, нещо което може да бъде видяно и признато. Нещо просто за формулиране, някаква елементарност. Какво да бъде това? Аз не знам, чудя се. Това беше и причината да опитам онова ново клонче в темата за еврото с цитата от Горанов. Каква може да бъде тази формулировка. На мен въображението ми е богато, но когато му поставя за условие - да бъде нещо общоприето, направо блокирам. Отричането и циничната стойка са втората ни природа. Общоприетата ни втора природа.
Какво обединява циниците?
И какво мога да измисля аз? Какви цели?
- Място в класацията на богатството ("първи на Балканите")
- Ниво на задлъжнялост ( Интересният пример на Дания с "Автоматично приоритизиране на бюджета"). Но това е твърде бледа цел и твърде неясна.
- Развитие на конкретен дял от икономиката например с привличане на световен икономически хегемон.
- Науката като първостепенна, крайна цел на обществото. Кой е този, който не се тормози от нивото на наука и образование у нас... Научните постижения също биха могли да бъдат формулирани ясно, конкуренция там не липсва и детронирането на отличниците е съвсем конкретно нещо.
- Македония като добър съсед? Ивестиции, съвместни икономически политики, нещо общо, но изискващо добре организиран бюджет...
Измислям си, но си измислям измерими неща, които поставени и приети за цел от всички, биха дисциплинирали едно бъдещо управление. А също така, може би много по-важно, биха насочили политическия и обществения разговор към градеж.
Не ви ли омръзна да гледате към глупостите на чужденците и да се делим според тях, и не ви ли е интересно какво е възможното, което да направим ние?
Видя се че можем.
(Вкарай черно, Грине!)
Без цел, обаче, следва единствено деградация.
А такава липсва.
П.П. Но зачат я был ночью порочно
и явился на свет не до срока.
Или може би все още не му е дошло времето? Поколението на прехода изпълни целите си, децата да мислят за нови?
Не знам.
|
Политическа балада
