|
на 4-ти юни си спомняме за Иларион Макариополски:
"....150 години от блажената кончина на Стоян Стоянов Михайловски.
Духовникът, който пое на плещите си товара и отговорността на Българския Великден. Водачът, повел Църквата ни в първите й крачки, след възкресението й от забвението.
------------------
....Eдин от водачите в борбата за българска църковна независимост.
Роден е през септември 1812 г. в гр. Елена. Първоначално учи в родния си град, а след това - в гръцкото училище в с. Арбанаси. През 1831 г. отива в Хилендарския манастир на Света гора и на следващата година приема монашество. Продължава образованието си в гръцките училища в Карея (столицата на Света Гора) и на о. Андрос, след което завършва гимназия в Атина.
За да продължи образованието си, заминава през 1841 г. в Цариград. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. В прошения до Високата порта излага българските искания за самостоятелна българска църква. Заради това по искане на Цариградската патриаршия е заточен (1845-1850 г.) в Света Гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов и на Стефан Богориди.
След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика.
В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската Църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта.
Митрополит Климент Търновски, в своя проповед за Иларион Макариополски, разказва: “…народът усилваше просбите си към патриаршията и към правителството, за да му се дадат пастири, които да отбират от язика му. Но патриаршията оставаше упорито глуха към тези смирени просби на българския народ, а между туй положението ставаше още по-достоплачевно и по тази причина, че множество папски и протестантски мисионери ходеха из отечеството ни да смущават умовете и да вдъхват на българското юношество понятия, противни на православната вяра.
В такова едно усилено време българският народ не можеше да не посрещне с голямо задоволение назначението за епископ на Илариона за българската в Цариград църква. Известени за отличните му способности, за честния му и твърд характер, а преимуществено за голямата му преданост към народа, българите възлагаха на него големи надежди. И преосвещенний Иларион оправда тези надежди. Той се облече в "бронята на вярата и във всеоружието на Духа на Божественото слово" и благовествува при всекий случай на народа "словесата на Божията правда", като при това не преставаше да предпазва народа от пагубните домогвания на папството и званични протести да пише против издаваемите в столицата на български язик папски вестници.
Патриаршията обаче, без да гледа на опасността, която угрожаваше на Православието в България, продължаваше да упорствува и да отблъснува всичките справедливи и законни просби на българите. Това упорство има туй печално следствие, че през годината 1859 жителите на Полянската епархия прегърнаха унията с папата. Пратен от Патриаршията, за да възвърне в недрата на Православието заблудените полянски жители, Макариуполский Иларион сполучливо изпълни поручението, за който подвиг Патриаршията му отдаде титлата "Спасител на заблудените". Със завръщането си в Цариград този ревностен поборник на Православието представи на Патриаршията опасното положение, в което солунските страни се намират от покушенията на папската пропаганда и че Вселенската църква трябва да покаже снизхождение към законните и скромните желания на българския народ. При всичките си обещания да вземе във внимание народните желания, Патриаршията продължаваше да упорствува и даже когато измами Охридската епархия и против желанието и просбите на населението назначи за Охридски митрополит грък архиерей, тя каза на българските представители, които бяха се явили да изкажат удивлението си за тази измама и да напомнят, че това може да има зли следствия за Православието: "Когато българете станат униати, тогава църквата ще помисли какви мерки да вземе."
Туй чудовищно упорство на Патриаршията най-после докара работата дотам, щото в началото на 1860 год. българското духовенство вън от Цариград и целият български народ прекъса всяко общение с Цариградската патриаршия и на 13 априлия същата година, по Възкресение Христово, сам Иларион, по настояванието на народа в Цариград, отхвърли от църквата "Св. Стефан" името на патриарха. Това повлече подиря си злочестини за Илариона, който обаче, като намери в туй време голяма нравствена подпорка в доблествените старци Авксентия Самоковскаго и Паисия Пловдивскаго, които не можаха да устоят на очевидната несправедливост на Гръцката патриаршия и прегърнаха законното дело на българския народ, остана си твърд и непоколебим. Осъден заедно с двамата свои сподвижници — Авксентия и Паисия — Иларион биде пратен на заточение по-първо в Кутай, а после в Бруса.”
Преди заминаването си Иларион Макариополски отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.
Последните години от живота му са не по-малко наситени. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет и е член на първия ни Св. Синод. През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) в манастира "Св. Петър и Павел" край Лясковец.
Погребан е в цариградската църква “Св. Стефан”, редом до Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
Митрополит Климент Търновски завършва проповедта си така: “Ето, благочестиви христиане, в кратце живота на този доблестен наш старец-иерарх. В този живот ние друго не виждаме освен силна любов към народа, дълбока преданост към праотеческата наша вяра православна и към народната правда и всегдашна готовност да жертвува мило и драго за защитата на тази света народна правда. А това е то, що ни заповедува той! Това е то, което иска той от нас да правиме, ако желаем да бъдем негови верни последователи и любими другари! След дълга и упорита борба българският народ придоби своите църковни правдини. Но тези правдини тряба да се запазят и да се получи от тях всичка онази полза, която тряба. Обаче, както за придобиванието на тези правдини се изискваше труд, постоянство, самопожертвование от страна на много народни труженици, такава също преданост, такъв също труд, също постоянство и самопожертвование се изисква и за запазванието на тези правдини. Пред нас стои хубаво, светло бъдуще, но за да се постигне то, изисква се труд, благоразумие, постоянство. Основата на това светло бъдуще е положена вече от нашите народни дейци и труженици. Тряба на тази основа ние, наследниците на тружениците народни, да издигнем зданието на нравственото народно благополучие. Ето защо тържествуванието памятта на народните наши труженици било би недостойно за нас, недостойно и за нашите труженици и безполезно за самите нас, ако се ограничехме само с едно вънкашно възпоменание и тържествувание; ето защо в такива случаи ние чуваме думите: "Вы друзи мои есте, аще творите, елика заповедаю вамъ".
Нека всемилостивий Бог ни помогне не само на думи, но и на дело да бъдем истинни последователи на нашите народни труженици и страдалци! Нека памятта на дяда Илариона, която днес тържествуваме, всякогаж да ни насърчва на труд, постоянство и самопожертвование в народните работи!"
..."
Редактирано от Metropolis на 04.06.25 18:37.
|
Mесец юни
