Тези сирени са изключително нещо. Денят е работен, човек си действа нещо, пише, пътува или говори по телефона и не си гледа часовника, така че когато прозвучат идва като изненада. Като рязко напомняне, настояване за внимание, размахан пръст към нашия делник и твърде прозичните ни мисли в момента.
Спира тогава човека колата. Прекъсва разговора, вдига поглед от екрана, листа, оставя настрана чашата или сандвича. Оглежда се.
И застава прав.
Другите шофьори също спират колите си.
На малката уличка (Охрид) където спрях аз повечето излязоха и застана прави. Имаше хора на спирката на 60, седналите също се изправиха.
Сирените не спират, дават ни време за всичко. За спиране, оглеждане, излизане и да застанем прави. И продължават още много дълго, дълга дълга минута. Толкова, че да остане предостатъчно време за осмисляне на смъртта на онези момчета в наше име и в името на огромната им любов. Към нас. Към мен и към онзи човек изправил се на спирката и на шофьора зад мен, към всички тези мои българи застинали на средата на пътя си по тротоари, и по улицата около мен.

Мисля че това страшно и тъжно тържество на сирените - без глас, парад, речи или режисирана подготовка е едно от най-силните обединителни неща, които са ни останали.

Една минута за да се почувстваме народ.