Re: 2-ри юни / Контакти / Поколения / 40-50

Тая година по повод на днешния ден, усилено в медиите се върти речта на 14-годишната Иванка Ботева на откриването на първия паметник на баща й, Христо Ботев във Враца на 27-ми май, 1890.

В анонсите към речта се споменава, че речта на 14-годишното момиче трогва до съзли събралото се множество. Просълзяват се всички присъстващи - млади и стари, мъже и жени - жените направо плачат и нареждат с глас. Не ме учудва самата реч - вероятно са и помогнали да я напише - а това, какви са били хората тогава, какви души са носели - можели са да плачат заедно на площада, пред всички без да се срамуват, вкл. и мъжете без да изглеждат неловко...

Сега не мога да си представя нито събрано множество българи, които да плачат със сълзи, заедно да изливат душите си, нито мога да си представя за какво биха могли да се разплачат така съвременни закоравели души.

Тя се обръща не към княза, а към гражданите. Ето и речта на Иванка Ботева:

"Милата ми майка ме доведе между Вас да присъствувам на тържествения празник - откриването на паметника, въздигнат в чест на милия ми и незабравим баща - Христо Ботев и другарите му.

Аз съм малка и не в състояние да Ви разкажа особено нещо за баща си, но аз ще Ви изкажа това, което младежкото ми сърце чувства в тази минута като погледам този свещен за мене бюст...

Когато любезният ми баща е заминал с дързостните и доблестни синове на България, да я отърват от робството, не съм имала щастието при разделянето да запомня баща си, да го целуна за последен път и кажа последното сбогом. В тази възраст аз не съм била в състояние да разбера и усетя тази вечна раздяла, че няма вече да видя милий си баща. Божието предопределение било друго с него, той трябвало да стане предводител на тия, които положиха живота си за спасение на отечеството си, заедно с тях да остави костите си на поросените с мъченическа кръв височини. Неговата саможертвеност за спасението на отечеството ни и обезсмъртяването на паметта му ми внушават мисли, които не могат да въздържат сълзите ми.

Аз и майка ми сме били нещастни като останахме - аз без баща, а тя без съпруг, но българският народ доби един герой - това ни утешава, че баща ми загина за свободата на отечеството ни.

Неговата памет ни е скъпа и аз ще се грижа да я запазя за всякога, макар че тя става достояние на целий ни народ. Нашият народ, който дълбоко знае да цени заслугите на своите доблестни синове въздигна този грамаден паметник, в чест на покойния ми баща и другарите му...

Нашата искрена признателност на всички присъствующи!
Да живее България!"