Без ток ще оживееш някак навсякъде.
Но най-комфортно се оживява на село. Да, има малко повечко физически усилия, с които се привиква - като да си набавяш сам вода, огън, топло, светло - но има и в пъти повече възможности и материали под ръка. Има и общност, традиционно привикнала да се справя и да се взаимоподдържа при всякакви предизвикателства и бедствия. На село хората не са анонимни и самоизолирани един от друг, не чакат твърде наготово и не се заключват зад вратите на апартаментите си.
Ти през цялото време в хипотетичната си тема спекулираш с това как да се справиш напълно САМА, даже Уникалният не присъства в планирането ти като пръв най-близък човек за взаимопомощ. Изключваш напълно възможността да обедините усилия и да разчиташ на неговите познания, умения и възможности. Дори Уникалното е игнорирано - все едно че живееш сама в пустиня и трябва да оцеляваш някак, разчитайки единствено и само на себе си. Планираш цял месец оцеляване и живот в градски условия сама, без чужда помощ и обединени усилия дори с най-близките си хора.
Твоите навици, твоите претенции, твоите удобства, с които си привикнала и не правиш компромиси са на първо място.
Това ме плаши.
Аз също разиграх в главата си твоята хипотетична бедствена ситуация. Предцених непосредствените плюсове и минуси на това, с което разполагамЕ и как може най-адекватно да се използва, компенсира и намират решения за цялото семейство.
Стигнах до извода, че МОЖЕ - със съвместните усилия на четиричленката, в която всеки ще е полезен с нещо, с което другият не разполага или умее.
Малко е твърде личен и неудобен този въпрос, не отговаряй, ако не искаш, но ми напира отвътре в хипотетичната ти тема:
Защо твоят план за оцеляване е единствено и само в стил "Сам юнак на коня"?
Аз не стигам чак до такива крайности във фантазиите си - хипотетично всичките ми близки, познати, приятели, съседи да са се гътнали изневиделица и да планирам как да оцелея сама като последния човек на планетата.
|