Защото една специализирана част от образованието ми предоставя механизмите, по които се оценява мощта на една държава. Примерно, индустриална мощ, образование, демография, закони и правила, въоръжени сили, вяра в институциите и няк'ви такива тъпотии. Мъжкото хоро и потурите не влизат в тая категория, сори. Ако беше така, вече щяхме да сеем домати в Гренладния, ама пусто, не са фактор.

Тоест, няма "велики" държави, по презумпция.
Хептен патриот да си, може да си обичаш държавата, да ти е мила, да искаш да успява, да има повече мощ, да се радваш, че има богата история, няк'ви постижения, хубаво, ама не може да се блъскаш в гърдите и да викаш "булгар, булгар", защото ти се иска да е така. А това да ти е мотивацията да се стремиш към промяна на политическа принадлежност, разбиване на държавността, унищожаване на функционалност посрецтвом анархия, е пагубно даже за патогена. Ама патогенът не мо'е се усети. То, кога ли е можел.

В случая с балдриянката и нейните полуосъзнати македонски мераци, тя няма шанс да усети какъв огромен лост ни дава еврото в тая скрита война. Важното е да сме велики. Какво пропускаме и колко ще ни е кофти после, за нея е без значение. Тя, навярно, като малка или тийн е трябвало да бъде "нестандартна" и "различна".

Та, затова е болезнено. И никак не е велико. Величаво тъпо е.