Сега, то написаното по-горе не е железен и непоклатим принцип. Нещата са комплексни и се променят и култивират с годините, не са били винаги едни и същи. Компромиси са нужни и в различни етапи от живота всички сме ги правили, а и към нас са били правени.

Но на възрастта, до която съм стигнала съм решила, че нямам излишно време да правя не безкрайни, а дори и наполовината компромиси, да давам излишни шансове и да чакам хората да съзреят и да се осъзнаят.

Явно, че всеки си има свои темпове на съзряване, много хора заслужават да им се дава шанс повече от веднъж, но това не трябва да пречи на моя живот и ежедневие. Не може да се угоди на всички и не може търпеливо да чакаш и да даваш повече от веднъж шанс на разни хора само, за да си човек, а не звяр, образно казано.

Специално в работна среда си има правила и те се знаят. Ако някой непрекъснато се нуждае да му се дава шанс, значи не е читава работата около него. Става въпрос или за лош характер, или за някакъв дефицит на умения и няма какво да му се церемони човек. Баста и толкоз, да ходи да си учи уроците на живота другаде, а не на моя гръб.

Нещата с близките роднини и приятелте може да са малко по-различни. Но и там е нужен някакъв ред и приличие. И там линията на търпимост не е и не може да е безгранична.