"Искахме да покажем не толкова силата на любовта, а силата на качествата на хората от онова време."
И аз така мисля, и на мен ми текоха сълзите заради това.

Аз, като малко пристрастна...

Още не бях ходила на училище, когато в махалата, децата играехме футбол. Къщите правеха кръгово (пет улици, без да минават коли) и на него, разделени на два отбора, ритахме. Имаше го и Лудия Васко. Доста по-голям от нас, жив и здрав до момента, който не говореше, но ръководеше мача с картони в джобчето на блузката си и свирка. Повече пречеше този "съдия", но беше част от играта.

Някъде тогава, когато съм минала на по-горно ниво от това да бъде дете в играта на "майки и деца" и са ме придърпали към топката, ме попитаха - ти в кой отбор си? в отбора на народа или...(не помня другото), и аз веднага избрах. Оказа се "Левски". От тогава започна една любов или по-скоро преданост към точно този отбор.

После се "запознах" с Гунди. Първо от един съсед на село, чичо Данчо (мир на душата му!), който живееше срещу къщата на баба. Викаха му Панов. Луд левскар. Много ми се радваше на интереса. Лятото, като прекарвах там, всяка вечер ни разказваше , а понякога и показваше как финтирал Гунди - легендата!. И то няма как вече да си от друг отбор.

Аз и без това харесвах футбол. По едно време към седми клас се записахме с две момичета в женския отбор на Гранд хотел - Дружба. Няма да лъжа. Отидох на 5 тренировки и разбрах, че аз най-добре гледам футбол, тежко ми е да го тренирам.

С годините доста семки изтръсквах от врата си на мачовете във Варна, когато гостуваше Левски. Съгражданите не бяха толкова толерантни към пристрастието ми.:-) Следях всички срещи, знаех футболистите и позициите им до преди 20 години, може би, когато футболът беше все още футбол. Сега, ако ме питат - кой е отборът, пак ще кажа - Левски, но по рефлекс.

Може би са единици видеата и филмите в интернет, свързани с Гунди, които не съм гледала. За всяка годишнина от смъртта му излизат нови интервюта, които чета. Правило ми е впечатление, че Лита разказва едни и същи факти от живота им, няма много различни моменти, които да е споделяла. Разликата е в говоренето за ДС преди 89-та и след това. Преди демокрацията, в интервю пред Кеворкян, разказва пак 5-6 опорни момента, след това към изявите и се добавят отговори на въпроси за ДС. Винаги казва - Георги не говореше много за това. И като допълнение обрано за забраната за поставяне на некролози и носене на траур. Но никъде не съм срещала повече по темата от нея. Това споменавам във връзка с намеците след филма, че ДС има пръст в смъртта му или в окепазяване на кариерата му. Възможно е, ако беше останал жив, да се задълбочи влиянието над него, но няма как да разберем. При всички случаи, ако нещо лошо се е случвало, съпругата му може да е прикривала до 10 ноември, но след това няма причина да не разкаже за тормоза.

Сега за филма, след дългата ми интродукция:-) Написах я, за да се разбере защо съм объркана в отношението си. Ясно е, че чаках от момента, в който разбрах, че се снима с такова нетърпение, както католик от затънтена провинция, който е чул, че Папата ще идва.

Децата ме изненадаха с билети на първия ден от прожекцията. На мястото до мен седна един много достолепен господин, заведен от сина му. Докато залата се пълнеше го чух, че каза - едва ли има някой тук, който го е виждал на живо. Веднага реагирах - а Вие? 1968, среща с Черно море, на която Левски бие с 4 на 1, каза. И от там започнах да питам, той разказва... и филмът започна.

Първа сцена с ваденето на топката от водата. Подразних се. Леко холивудски, сякаш всеки момент щяха да излязат хора от храстите и да му ръкопляскат. И потеглих с едно недоверие, докато не показаха синия стадион. Щях да гръмна от емоция. Тръгна разказът. И после все чакам да дойде "моят" Гунди, а той някак си ми седи чужд. Гунди, който аз съм виждала в единственото интервю от тогава, този, за когото съм чела спомени на приятели, съотборници е много чист, много добър, състрадателен, мек човек. Във филма сякаш се сблъсках с телеграфен разказ за еди мъж, толкова зает в ежедневието си, който оставя жена си да се оправя сама. Канектнах се с нея, видях нейната емоция и това, което преживява, с него не.

Не казвам, че актьорите не са най-доброто, което може да се намери за този разказ, и като визия и като талант, но сякаш режисьорското решение ми бяга от представите, които имам за Гунди. Точно заради "силата на качествата на хората от онова време", този Гунди, който представиха не беше от онова време.

Силно се опасявам, че моята легенда, която съм си нарисувала от дете, ме подвежда, но за мен представеният Гунди беше в съвременен вариант. Ако бяха наблегнали повече на отношението му с хората, където е бил много силен, въпреки невероятната скромност и притеснителност, щеше да ми е по-истинско.

Иначе актьори, които можеха да изиграят каквото си поискат, камера, звук - никакви забележки.

И знаеш ли кое е най-интересното. С господинът до мен не си проговорихме през цялото време. Аз, както можеш да се досетиш, бях взела едно пакетче сухи кърпички. В моментите с футболните срещи се екзалтирах, идеше ми да скачам от стола - това е, бе, няма равен, лъв, титан, невероятен, после спихвах и все чаках нещо топло да дойде от личното, макар да виждах, че историята приближава края. И останах с очакването. Не ми беше достатъчно. И не се разплаках, а мислех, че ще преживея жестоко сътресение. Господинът до мен се разплака. Светнаха, обърнах се към него и попитах - хареса ли ви. И той каза - не много, плача за спомените си.

Може би се пренавих и очаквах нещо епично, като човекът, който заслужаваше филм. И щях да бъда щастлива да видят децата какви хора е имало във времената без интернет, които са станали популярни не защото са еднодневки с достъп до социални мрежи, а човеци с талант, с качества, добри и скромни.

Поне всички научиха за Гунди. Това виждам като най-голямото постижение на филма.

Воювайки, загърбваме смирението, а Бог ни гледа отстрани. И отвътре.Glastar