Тогава се посъветвах със Степняк, руски писател и емигрант, отгде да взема имена и местни подробности. Той ме запозна с адмирал Серебряков, който командуваше българската Дунавска флота през войната. Аз прочетох пиесата си на адмирала, тъй като беше написана. Той ми каза, че съм описал една английска провинциална къща, построена на улицата на някой английски град и населена от англичани. Животът в провинциалните градове в България, ми обясни той, е много по-първобитен.

Аз съм още на 30-та страница от пиесата. Започва със сцена между госпожица Райна и швейцарския наемник и продължава с диалог между майка й, Катерина и нейния тъкмо върнал се от победната битка съпруг. И първото ми усещане дотук за женските образи е като за по-комичните провинциални героини на Джейн Остин. Шоу май не е успял да избяга твърде далеч от английските провинциални викториански образи и обноски, въпреки старанието да им пришие малко екзотичен балкански колорит. Засега разбирам защо пиесата е била добре приета в западното общество - героите са им изглеждали много познати и привични.

И, поне дотук нямам впечатление за някаква злостна подигравка специално с българската нация и паметта на свидните ни загинали герои. Започва си като антивоенно произведение в лек комедиен стил.