+++
Прощаване с планините

Пак се връщаме, слизаме пак в градовете -
сред потоците бесни коли, в суетата.
Покорени, зад нас вдигат ръст върховете.
И при тях, в планините, остават, остават сърцата.

А ненужния спор оставете -
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

Сам в беда кой би искал да се озове?
Как ще тръгнем, нечули зова на сърцата?
Покорени, зад нас вдигат ръст върховете...
Е, дори боговете са слизали върху земята.

А ненужния спор оставете -
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

С колко песни, слова, с колко светъл подем
планините ни викат при своята същност.
Но се спускаме ний - кой за дни, кой - съвсем,
просто всеки от нас трябва да се завръща.

А ненужния спор оставете -
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

Превод: Добромир Тонев
+++
(Имам някакъв спомен, че даже аз съм се пробвал навремето с превод на английски на тази песничка за един чужд форум. Не помня повода дори.)

Извън класиката -
(твоето стихче) Подсеща за старата славянска поговорка
«что имеем — не храним, потерявши — плачем»
Има лек нюанс, но темата за вечно неспокойния и търсещ човешки дух е осезателна.
Даже извън романтиката. Имаше и такава приказка, нотя е за темата на Тарти «Кост от човешко око».

Преди много време. На корабите си имахме една поговорка «Най добре е,... където не си»
Нещо като «чуждата кокошка - патка».

Като контра пункт остава само Ерих Фром.

В самото начало на есеистичната книга

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите