Онзи ден съм тръгнал нанякъде, много рано, по тъмно. Часове път напред, милион мисли има да се блъскат в кухата ми тиква, дорде изтекат. И по хоризонта върви конникът. И го слушам, и хем дивея на макс от създаденото, хем страдам за липсата на ново подобно. Всичко това облечено с много мисли и аргументация, знаем се, нали.
И си викам, братче, огромна нужда имаме от обединение около смисъла. Смисълът на тая епоха, в която, който и да чуе гласът му, ще се определи като неделима част от всички нас, с всичките му принадлежности, за които мечтаехме някога. Маркер, фар за изгубените.
И пак си викам, дай му Боже още дни, понеже е той.
И днес.

Знаеш, че ще се случи, няма теоретичен шанс да не се.
Ама страдаме, понеже поредната светлинка в тъмнината угасна.
Познавах го, баси пича.