Има една група софиянци, които изглеждат искрено убедени, че в София, за разлика от "софийските села", винаги се е говорел най-чист, старателен и надлежно якащ книжовен език.

Има и една друга група, от провинцията, която пък мисли обратното. Бях войник в Лом и в Казанлък, като и на двете места особено важно беше да се установи наистина ли съм от София или "на две туби бензин" от София и едно от изобличаващите доказателства беше че говоря правилен български. Наистина често съм го чувал- това е не е обидно, даже е ласкателно и може лесно да се слага като аргумент, за иначе обидното- че в крайна сметка лъжа. Не може да си от София, "ти или родителите ти сте от търновските села". Което пък на свой ред остави в мен усещането че би трябвало търновлии да са носители на това енигматично чудо - правилен български. В по-късни години развенчахме и това.

Ме-ках като младеж- ходиме, строиме, говориме, а също и ен-ках, влезнахме, излезнахме, но сякаш това не беше направило впечатление на тогавашните ми събеседници. Впрочем напълно възможно е и да съм прихванал тези грешко на по-късни години от оригиналнчиене и подражателство, защото когато в зряла възраст опитах да ги поправя, установих че майка ми например нито ме-ка, нито- ен-ка. Така че като съвсем младеж вероятно не съм имал този дефект. В писмата ми ту го има, ту - не.
Езикът изразява същността ни повече отколкото си даваме сметка и често се чудя дали хората които се вторачват в правоговор и правопис нямат право.