Заспали чувства в мен недей пробужда.

Пускам мое старо. Начини за събуждане.


Не са един или два начините, по които може да се събуди човек рано сутрин. Скачаш от леглото и правиш упражнения, пиеш кафе, внимателно и постепенно изплуваш от съня и разтваряш взор към действителността като разлистване на розов цвят, продължителна закуска, топла баня, изобщо няма ограничения и съм сигурен, че могат да се изброят хиляди варианти. Сред тях обаче до днес не знаех, че влиза качването в маршрутка. Просто никой не ми е казвал.
Закъснявах днес. Снощи „Реал” би с късна дузпа и едно-друго, и си легнах по никое време. На всичкото отгоре съм пешеходец. Не питайте!
Много ясно, че сутринта не се получи точно жизнерадостна при мен. Облякох се с безценната помощ на кофеина, взех си раницата и в мъчителната сивота на просъницата се помъкнах към спирката. Пък имам и среща, да му се не види. Хора ще ме чакат, ще се мусят… животът, ако си говориме честно, в много отношения е просто непоносим! Дано да има такси!
Ама няма.
Тролей ли да взема, какво да правя, умът ми скърца, глава се люшка, уста знаете там какво говори за Вселената... И тогава виждам маршрутката. 16. Не мога да пресметна точно върши ли ми работа, или не ми върши, обаче ще науча. Влизам без грам подозрение, затварям вратата след себе си и възпитано и аристократично питам колко струва. Ние, нашата порода хора, не ги знаеме тия работи, маршрутките за нас са инцидент само.
После за секунда съм загубил съзнание.
Като дойдох на себе си, се държах с две ръце за тавана и една греда, а раницата ме душеше с поне три же. Един завой ме запрати във вътрешността на кораба и даже седнах. Което според мен ми спаси живота.
От съня нямаше и следа, въобще не помнех да съм спал. Бях вече един бодър човек, нащрек, с гъвкави мускули, пъргав ум и нерви както тетива на лък.
Картината около мен периодично се размазваше и идваше на фокус, светлините се удължаваха след всяко спиране като в Хилядолетния сокол и усетих как кожата на лицето ми хлътва и се разтяга, после се успокоява.
Изведнъж изпаднах в паника, защото отвън мястото ми беше непознато и помислих, че съм объркал посока или маршрут. Или може би сме влезли в червеева дупка на пространсвения континиуум. Обаче се оказа, че просто сме в насрещното на булевард „Левски”, кръстовището с Университета. Нашият кораб заобиколи опашката, прескочи една кола, мина светофара (на зелено) и от 50 закова на място, за да вземе нов пътник. И за да види какво ще стане. Еми, какво да стане, нищо не стана, то ние вече отдавна бяхме хомогенна маса вътре. Всички пътници в едно, неочаквана комбинация, комуна, общност, братя. Възрастна жена нямаше вече бастун, но за сметка на това притежаваше термос чаша. И съдържанието ѝ. Раницата ми беше в красиво момиче и се чувствах щастлив, че е в добри ръце, а на врата ми, където ме душеше преди това, вече имаше невръстно наркоманче и се справяше дори добре.
Следва една отсечка по Цариградско шосе, която перото е безсилно да опише. Гледайте „Междузвездни войни”, Лукас е имал представа от тия работи, за нас е филмът! Летяхме над коли и мантинели, зад нас катастрофи избухваха като красиви бели фойерверки, а с очите си видях как часовниковата стрелка върви назад.
Някой трябва да е дал знак на шофьора къде да спре все пак (не бяхме способни да говорим), защото внезапно се озовах на спирката. Разплаканата красавица ми върна раницата, аз се сбогувах с наркоманчето, какво симпатично дете, и по някакъв начин слезнах долу. Може и да са ме свалили, не помня подробности. В една секунда затварях вратата, а в следващата на хоризонта се отдалечаваше дребна бяла точица.
Ами, това е.
Сега от време на време коленича и целувам земята, но иначе съм наред. На срещата бях навреме, но не говорих много. Оставих другите да вземат решенията, това са толкова маловажни неща.
Без всякакво значение за живота, Вселената и всичко останало.