|
Не знам кой е Бате Боги, не успях да разбера. Блогът е Диче Клюки, а текстът е от далечната вече 2011та, но е великолепен за нас. Именно за нас. Нито за родителите, нито за децата ни, но за нас е глътка удоволствие, като нещо ароматно, топло и оранжево, което да ни усмихне и стопли. Не е кратък текст и същевременно е съвсем, съвсем кратък.
Писан е по повод на 100 годишната на 32ро училище - беше руска гимназия - на ъгъла на Опълченска и Тодор Александров. Мисля, че е писано от мой връстник почти до година две разлика. Аз съм учил в 20то - на Скобелев- на два хвърлея от там и помня всичко точно както е описано. Всяко изречение оживява. Повечето от вас не знаете този квартал, дворове и магазини, но кажете ми дали и при вас няма да оживеят съвсем близки и ясни спомени пак така от всяко изречение?
Едва ли много от вас ще го прочетат, всъщност, като се замисля, пускам това нахалост - едва ли дори един ще го прочете.., но все пак ако такъв един се появи, обещавам му че ще ме споменава с добро.
Накрая има линк към Висоцки - пуснете или по-право - пусни си го и него, френд. Иначе ще е недовършено.
Ще напиша този текст от своята гледна точка, затова простете предварително за неизбежните автобиографични ремарки. Ще го напиша в разрез с правилата, на които се учат младите хора в училище. Ще го напиша фрагментарно, разпиляно и безтегловно. Този текст е образец на това как не трябва да се пише, ако искаме да имаме високи оценки по литература. Същевременно нека той за пореден път да разкрие простата истина, че по отношение на творческите дисциплини (между които принадлежи и този предмет) образованието се стреми да дава не канони, а препоръки, и всъщност извън ситуациите на догматичните процедури – тип класно, контролно, изпит – всеки може да си пише, както си ще, стига това да е отглас от копитата на препускащите по вените ни далечни, тъмни, древни, неукротими коне…
.........................................................................................................................
Бягат минутите като вихрени табуни в кръвта ми, но аз чувам копитата на тези хиляди жребци и знам – ще ида някога подире им, за да взема моето оранжево слънце на клечка, защото тези, които отидоха да ми го донесат, все още не са се върнали. А на вас, които оставате да се надбягвате тук с недостижимите коне, желая от сърце да го снемете скоро при себе си и да го издигнете отново до самия му зенит.
Редактирано от Green Light на 23.05.24 10:01.
|
Оранжево слънце на клечка
