Просто виждаме новата безплодна врътка в спиралата към никъде...
Виж къде беше последната, за тогава, врътка в 2000...
Промяна заради промяната, не за подобрение. Напредък никакъв.
Тук някой заявяваше, че "западните общества са 100 години преди" българското. Ако тези 100 години ги приближават към пропастта на обществен провал, или просто ги въртят по безплодната спирала - българската "назадничавост" е много мъдра - и изцяло похвална!


ЕХО БЕЗ ПОДРОБНОСТИ
Георги Ушев
13 НОЕ 2002


..."Щом съпругата спомена твоята история за португалците от Калифорния... Опак човек! Дядковци по запустялите храсталаци да помнят онези години – разбирам. Да вдигат наздравици за Хитлер и Хирохито – и това разбирам. Тяхното поколение, от онези времена, вече измря. Но външен човек да смее да пише за тези неща! Ако ще и на български! За да бъдат помнени... Това е опакост, момче! Такива като тебе... Това е неуважение! Точно така: това е неуважение към Америка! Да ринеш тинята, да се правиш на... на... морализатор, от пиедестал. Да ровиш мърсотия от миналото и да я плескаш по всички ни... Да не би американците да забравят тези... ъ... спорни ъ... изолирани случаи. Каквото било – било. Трябва прошка, ясно ли е? Не може току така да чоплиш миналото! Без правилния патриотичен подход. Без да пренасочиш правилно историческия опит и да го рефокусираш към национална съзидателност. Униформа да сложеше, веднага изравяме ТВОЕТО минало. Затвор, това трябва! Щяхме да ти забраним и да пишеш. Защото какво знаеш за закон и ред, младеж? Какво знаеш ти за създаване на нация? В църквата не си ли чувал понятието "прошка"?

Защото аз съм от Туларе, 270 км на юг от Ескалон. Там израснах. До преди да доброволствам за Морската Пехота. Тексасец съм, вярно. Но след като родителите ми се разведоха, с втория ми баща отидохме до Туларе. Беше камионджия. Стана механик. И аз бяха син на разведена майка, в храсталаците на калифорнийската провинция. Която си беше толкова задръстена, културно и както и да го гледаш, колкото нашата тексаска.

Знаеш ли ти какво значи да си синЪТ на разведенаТА майка, пълен член, в Туларе, в ранните 1950-ти? Добрата истинска американка е розова пъпка. До омъжване. След това се отдава на съпруг и деца. И се разплува със задник лиген. Защо да се грижи за външността си - ако е доволно семейна? Само курвите се поддържат привлекателни, за пазарна стойност. За да могат да намерят нов мъж. И майка ми беше не само разведена, но и с нормално тегло. Значи точно курва. На лов за мъже. Да разбива семействата на мирните морални християни. Защо иначе да няма задник лиген? Аз бях синът на разведената майка. И синът на курвата. Не бях як и едър, но бях обтегната струна, винаги готов да налетя на бой. В училище не смееха да се заебават с мен! Защо, ти какви хлапаци мислиш че доброволстват за Морската Пехота? Такива като мен – или другите, с бъдеще пред тях, нормално бъдеще, основано върху нормално семейно обкръжение?

Тогава в гимназията ме наричаха побойник. Сега аз се наричам опак човек. Да. Гладех си самочуствието с мачкане на други, по-долни. В очите на обществото по-долни даже от син на разведената майка и курвата. Досети се кои бяха тези други! Португалците, точно те! Днешните шеги, как идвали арабите в Америка - първият преплува, а другите ходят по отмилата се мърсотия – тях ги научих за португалците! Ако помислиш, моите португалски съученици бяха второ и трето поколение родени в САЩ! Аз още им припомнях за имиграцията през океана.

Щом чух съпругата с нейния преразказ на твоите историй от португалците край Ескалон... То е природно: ти изглеждаш като тях. Ако не знам че си българин – точно ставаш за португалец. И ти си застанал на страната точно на хората, които аз в моята слабост как ли не подигравах и малтретирах! Преди Морската Пехота да ми прочистят съзнанието. Знам че звучи лайноглаво, прочистено съзнание, но в моя случай вярно беше прочистено... от... Все едно. Разбираш.

Било каквото било. Това ясно ли ти е? Ние, това включва и теб, младеж, ние всички американци, ние не можем да си позволим да ровим грешките от миналото. Трябва прошка. Миналото ще бъде опростено за да градим бъдеще. Разни спомени, хленчове... Остават в миналото и точка. Точка! Точ-ка! Това, точката, го схвана, нали? Защото ако трябва да хленчим...

Вкарвах ли разните португалчета в правия път? Да. Пуках ли ги от бой? Да. Те смееха ли да се защитават? Не. Защо? Защото ако аз или другите като мен ги биехме – те трябваше да държат на бой; боят беше част от момчешкото израстване и обществено възпитание, от заздравяване на характера, от плащането на цената за търпене на присъствието на ония от американската култура. Ако те посегнеха на мен или на нас – това беше анти-американска подривна дейност, и тогава не само ние, но и полицията щеше да поеме заздравяването на тяхните характери и обществено възпитание. Така ли беше? Да! Не бягам от миналото! Разговарям с теб за каквото си писал – но да не мислиш, че го правя от страх! Признавам си грешките. Бях... Все едно. Разбираш. И сега – за хленча: ще застана пред Господ, ще платя за моите грехове. И? Това беше лично падение. На мен. На разните пишлигарчета като мен. Ние ще плащаме за нашите грехове. Лични грехове. Но защо цяла Америка да страда, заради нашето лайноглавство, а?

Сега, ако погледнем по-обективно... По-отдалече... Аз бях... Подведен, това бях! Да. Подведен. Но ЗАЩО бях подведен? Както ме гледаш, способен съм на лична размисъл, нали? Разумен човек съм. Ако гледаш стената зад мен, със спомени от моето военно минало, парадната сабя и ордените и похвалите – разумът ми е дори над среден? А защо съм бил подведен? Съпругата ме облагороди? Да, определено. Но вече бях зрял мъж. Морската Пехота ме научиха да бъда американец първо, и тогава член на раси и етнически групи и религий? Да. Но аз отидох там 18 годишен. А защо бях подведен преди това? Имаш 30 секунди да ми обясниш защо бях подведен!

Така съм възпитан у дома? Да предположим, че родителите ме учеха да дискриминирам и да мразя всичко различно... Но мен никой не ме е учил изобщо нищо. В Морската Пехота ме научиха да се храня с прибори, като цивилизован човек. Отбележи това, младеж! Там за пръв път ядох на маса с покривка. Първо, второ, трето. Прихванах лична хигиена. Морската Пехота ми дадоха възпитанието и образованието, което моите родители изобщо не ми бяха дали. Не бяха могли да ми дадат. Даже ако бяха желали. Защото те самите нито знаеха, нито можеха нещо по-добро. Те да са ме научили да малтретирам португалците? Глупости.

Когато си млад попиваш възпитание. От обкръжението. От училищната подредба и администрация. Запалиш цигара в тоалетната; обезателно се намира свидетел; наказание бой. Тогава биеха. Истински. Да боли. Целунеш момиче в училището; обезателно се намира свидетел; наказание бой. Пребиеш португалче в коридора. Свидетели никакви. Искам да кажа, няма осъзнаващи и спомнящи. Наказание? Училищната администрация нищо не знае и не разбира. Възпитанието в отношение към малцинствата бива възприето чрез осмоза. Никой не те учи. Никой не те насочва. Никого не можеш да обвиниш. Никой не те е подвел. Но ето: насоката в поведението, възпитанието – само глупак няма да я схване. Паленето на цигара се наказваше с бой; пребиването на португалец се отминаваше с мълчание. Целуване на момиче беше по-голяма угроза за училищния и обществения ред от малтретиране на малцинствата. Сега, някой път ми беше казвано, че не постъпвам правилно. Господ гледал. И това беше.

Харесвам да виждам моето доброволство за Морската Пехота като проява на патриотичен идеализъм. Но дали то не беше по-скоро бягство от моето обкръжение? Или бягство от реализацията, че колкото и да малтретирах португалците, аз пак оставах синът на разведената курва? Все едно. Проявил съм разум, или интуиция, или просто непривична за младеж прозорливост.

Във всеки случай не се гордея с моето минало в училищните години. Ще платя за моите грехове както отсъди Господ. И ще простя на лайногъзците, чието културно обкръжение ме подведе към, и отминаваше безкритично, моето спорно поведение. Така както португалците ще трябва да простят на такива като мен. Ето, от мен няма да чуеш нито дума извинение за миналото! Нито дума! Няма да чуеш и обвинение! Кой кому колко виновен – това е за пред Божия Съд!

Хленчове няма да има. Аз не хленча. Португалците – и те не трябва да хленчат. Каквото е било – остава в историята, част от създаването на американската нация. Създаването съдържа и болезнени моменти. Житейски факт. Реализъм. Прошка на всичко, и поглед към бъдещето.

Сега, тези дни слушам разни хуйоглавщини. Преди малко по телевизията... Гимназист и учителка; той на 15, тя на 27. Той искал, тя му дала; ебали се. Ебали се не веднъж, не дваж, а поредично, за месеци. Неговите родители я съдят за изнасилване на дете! В съда го описват "дете". И той мълчи. После се хленчи с тежък живот; трябвало да привлече вниманието на родителите си. И следователно ебал учителката. Ето, това е безсрамие! Да беше само този лайнар! Това е цялото днешно поколение! Без модикум срам! Без модикум само-контрол! Без модикум идея за истински житейски проблеми!

Защото днешното поколение хленчещи лайнари раснат в пълно неведение. Напълно безпредставни за болезнената пътека, съграждала американската нация. Историята бива пресята, дезинфекцирана, изгладена, парфюмирана, пакетирана в оцветени хапчета – и поднесена за "кеф". Училището, възпитанието, изграждането на характер – това вече не е дълг, а алтернативна форма на "кеф". И знаеш ли какво? Безразличното поведение на днешното общество, на днешното училищно обкръжение, е нова форма на старото безразличие, което тъкмо ти описах от моите ученически години. Завъртяли сме се в безплоден кръг. Аз биех португалците, и не смеех да целувам приятелката си в училище. Днес нямаше да смея да отправя даже заканителна дума към съученик, и щях да еба някоя учителка. Едно и също безразличие! Едно и също безобразие! Нула напредък, в национален мащаб.

Което ме кара да се замисля. Дали такива опаки хора като теб трябва да са в затвора? Защото не позволявате на Америка да намери прошка със себе си. Или трябва да ви въздигнем до гласност? Защото давате възможност на Америка да вижда в огледало себе си. И така, и иначе: опак човек си. Щом си се нахендрил в такова положение. Да. Не е лесно да си опак. Иска се смелост да си опак. Иска се и голяма мярка идеализъм. Да приемеш доброто за стандарт, за да изпъкне лошото. Значи, моите уважения! Лайнарът, ебал учителката си за привличане на внимание – как ли различно щеше да се е развил ако знаеше какво значи да те пукат, безнаказано, от бой само защото си с различен цвят на коса и очи? Но ти пишеш на български... Все едно. Някой друг ще прихване нещо полезно. Америка дължи морална прозрачност на света – преди да иска да налага морален пример.

Разбираш защо се гордея с Морската Пехота. Не позволих да изпадна съвсем. Станах човек. Сега, забелязваш ли нещо? От всичките военни спомени на стената – виждаш ли пагон? Виждаш ли най-малкия помен на краен ранг? Такъв не съм сложил. Защото самата кариера беше подробност. Основното беше прочистването на моя мозък. Процесът чрез който станах човек. Този процес обаче ме доведе до разбирането, че никому не дължа извинение. Твоите португалци и аз – ние заедно в крайна сметка бяхме една нация, и останахме една нация. Надеждата е да изградим нещо по-добро въз основа на нашия взаимен житейски опит.

Сега свободно и... моля към столовата. Вечерята ни чака."...

(За справка към "португалските историй", виж разказа "ди".)