Аз я чаках настървено,
с остри пръсти, с тънки нерви.
Дебнех всеки стрък зелено,
да го сдъвча, щом се мерне.

Явно тя се е смутила
и не е по тържествата.
Тихо заобиколила
през калта и през тревата.

Днес на стълбите ме среща –
преспокойно, най-човешки.
Спирам. Гледам я насреща –
с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,
с паяжини по ръкава.
Весела, съвсем позната,
мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах
щъркел с алени фанфари!
Но защо да й натяквам.
И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,
не по церемониала.
И за другите се грижи,
другите облича в бяло.

Да почива не обича,
най-заета е в неделя.
И по всичко си прилича
със любимата ми леля.


М. Донева, 2011