|
Започваме да се въртим в кръг и да повтаряме едно и също. И дори забравяме какъв е контекста, в който започнахме този разговор и смесваме художествена фикция с реалност, противопоставяйки тезите си има ли бъдеще, няма ли бъдеще. Освен това, от средата на поста си, променяш цвета на моите думи и твоите отговори на тях, така че настъпва истинска бъркотия кой какво казал, пък какво му отговорил другият
Първо, тръгвайки от "Времеубежище" - става дума за роман, който има няколко основни особености или характеристики - те са много повече от няколко, но основните са няколко.
Първо, романът е определен като дистопия. А какво е дистопия? Обратното на утопия или антиутопия. Утопията е недействителна реалност със знак плюс, а дистопията е също недействителна реалност, но със знак минус. И двете са невъзможни в истинската реалност, но напълно възможни в художествената, както знаем. Утопиите и дистопииите са като контури - те просто чертаят границите на нашето очакване за бъдещето, светло или тъмно. Но в реалността няма нито абсолютно тъмно, нито абсолютно светло, нито абсолютно зло, нито абсолютно добро. Доброто е добро за едни, а за друг може да се окаже зло и обратно. Крайни абсолюти няма нито в личния живот на човек, нито в историята или ако има, са големи изключения.
Но в реалността така или иначе съществуват едни особени обрати, които много наподобяват утопиите и дистопиите. Утопиите се превръщат в дистопии.Например, любимият Вожд на народите и любимият Фюрер се оказват чудовища. Опитите зорлем да се напасне многоцветната реалност в някаква черно-бяла картина се провалят и завършват трагично.
Какво бъдеще е трябвало да очакват концлагеристите пред лицето на газовата камера или заточените в Сибир неизвестно защо цели семейства? На теб ти е лесно сега с наивен ейдетичен възторг да цитираш Виктор Франкъл, например и неговата терапия, основана на смисъла на човешкия живот, която идея го е спасила в затворническата камера в Аушвиц, където той прекарва само 3-4 дни, макар че създава лъжливото усещане в "Човекът в търсене на смисъла" че е прекарал там цяла вечност.
Само че, какво трябва да мислим за един друг изключително противоречив период от живота му, в който след навлизането на хитлеристките войски Франкъл поема ръководството на неврологичното отделение на болница „Ротшилд“. Тъй като в болницата често докарват пациенти евреи, направили опит за самоубийство, Франкъл търси различни начини за тяхното спасяване, като си позволява да прави мозъчни операции, въпреки че никога не е работил като хирург и дори не е присъствал на хирургична операция. Това си е чист "хиругически експеримент", да не кажем касапски и не се различава кой знае колко от методите на Менгеле и не случайно се повдигат критики и спорове относно професионалната му и човешка етика. Какво ли бъдеще са имали в главите си, горките му пациенти, в мозъците, на които си е позволил да бърника буквално един невеж!
Така че, по-полека, когато говорим за бъдещето. За теб е едно, за болен от рак млад човек в последен стадий - съвсем друго, хеле пък за дете, внуче и родителите му, понеже ти самата обичаш да говориш за светлото бъдеще на деца и внуци.
Като сме влезели в Шенген няма да сме били изостанали! Да ме прощаваш, направо се чудя откъде могат да се пръкват такива постановки в ума ти! То навремето същото го приказваха и за влизането ни в ЕС. Е, по-малко изостанали ли сме за толкова години? Особено в образованието на масата народ? Особено пък сега като е ясно, че скоро сухопътен Шенген няма да видим... Е, да, все някога ще видим - тогава, когато вече няма да има никакво значение вероятно, щото то дотогава и ЕС може да се разпадне
Та да се върнем пак към сравнение на художествената фикция и многоцветната реалност. Сигурно знаеш максимата, че писателите са едни от най-добрите психолози, всъщност. Те най-точно напипват пулса на времето, както и това, което става в човешките души. Писател-сърцевед е определението за много от тях. Което не е случайно. Те долавят и успяват да отразят скрити импулси и пулсации както в обществения организъм, така и в отделния човешки индивид и да го предадат по неподражаем начин така, че хората да усещат, че им просветва пред очите, че съзират нещо от света, което им убягва, да преживеят инсайт или т.н. "аха-ефект".
Във "Времеубежище" Г.Г. предава именно това, че съвремието е болно, че модерният човек няма достатъчно психическа сила да конструира светло бъдеще и да върви към него и единственият изход за болните от Алцхаймер мозъци и носителите им е да се върнат в миналото или в онази част от него, която им носи яснота, усещане за сигурност и защитеност, когато са били изпълнени със сила, младост и вдъхновение, т.е. да проектират в настоящето и бъдещето щастливо минало, нещо като "минало в бъдещето". Това, разбира се е шизофренично и невъзможно, но той и светът е нещо такова, поне като се опита човек да го разбере и илюстрира...
Ти може да си човек на светлото бъдеще, може да има и много други като теб, но търсещите утеха в миналото са не по-малко и още толкова много купища от хора, за които бъдещето има различни измерения.
Така че, всяко обобщение тука е неуместно. В твоя малък свят, можеш да си позволиш да мислиш и виждаш собственото си бъдеще, както и бъдещето на обкръжението си, в каквито си искаш светли тонове, но не можеш да го натрапваш на другите, които също имат право да преживяват липсата на усещане и визия на бъдеще, след като нямат добрия шанс, животът им да се окаже песен
Редактирано от MilaO6 на 13.01.24 21:26.
|
Re: Здрасти! [re: T a n y a]
