Беше нещо подобно на друг един мой случай, когато бях на 12 години. В махалата беше музеят на българо съветската дружба. Помещаваше се в бившия инвалиден дом. Зад музея имаше много голям двор, където бяха изложени три самолета, танкове, оръдия и други. Между самолетите растяха няколко ябълкови дървета, чиито ябълки никой не береше. Имаше и пазач който се разхождаше из двора да пази. Ние (аз и други на моята възраст) дебнехме когато го няма наоколо, прескачахме оградата, качвахме се на крилата на самолетите и беряхме ябълки. Един ден обаче пазачът ни издебнал нас, появи се отнякъде и хвана мен. Другите се разбягаха. Извика милиция. В милицията ме преджобиха и ми взеха чекийката. Беше на мода да си правим лъкове и стрели. На върха на стрелите закрепвахме заострено топче дзифт за да хвърчи направо и надалеч. Та заради това че ме хванаха в двора на музея щяха да ме съдят. Обвинението беше че съм направил "въоръжено нападение над военен обект". Въоръжено заради ножчето, което ми извадиха от джоба.
С такива неща се занимаваше милицията тогава.

Сутринта рано-рано с кафето, когато четох това мнение ми се стори инстински нереално. Прочетох го втори път, а след това по пътя към офиса дълго дълго отговарях наум.
Мисля, не, ами съм сигурен, че сме от един квартал с теб. Делят ни повече от десет години, но кварталите не се променят толкова бързо като хората, така че делим общи спомени за много улици, градинки и огряни от слънцето тротоари или тополи. А това което разказа за музея (Военно-исторически вместо на българо-съветска дружба - по мое време) се случи с мен почти дословно. Казвам почти, но случките толкова си приличат, че изглеждат като нарочно планиран скеч.
Военно-истороческия музей, с падащата си ограда цялата на дупки, с прекрасните, палещи въображението самолети, танкове, камиони и оръдия, и с мързеливите си охранители беше просто най-великото място за игра в района, и аз, и всичките ми приятели обилно се възползвахме от възможностите. Онези дни се учехме да забиваме ножчета и всеки от нас имаше специално направено и балансирано ножче в джоба. Състезавахме се почти всеки ден, ние- гръцките богове срещу тях- римските. Този ден, по не помня кава причина нашият командир Иво Вакавлиев - Зевс липсваше и бяхме само аз, Гроздан и Борил. Съответно Арес, Хефес и Посейдон. Може би 5ти или 6ти клас бяхме. Забивахме каквото забивахме в един кестен и една липа на двора и аз- Арес, като естествен водач при липсата на Зевс взех решение да играем в музея.
Нататък нещата се развиха мо-та-мо по твоя сценарий. Не брахме ябълки, а се завряхме в най-любимия ни танк и в най-критичната част на сражението, когато победата висеше на косъм отвън ни се развикаха пазачите на музея. От танка изхода беше само през отвор в пода и нямаше никакво спасение. Предадохме се. Откриха и ножчетата- моето стърчеше от задния ми джоб. Нататък нещата бяха съвсем безславни. Поведоха ни към стаята на пазача, единият пазач ме позна, знаеше и къде уча, Хефес и Посейдон бяха в моя клас така че нямаше никакъв шанс за нас. По пътя пазачите започнаха да сипят заплахи- можеше замо да ви намлят поведенито, но ножовете са оръжие ще ви изключат, или сте крали и с тези ножове(почти станиолени) сте сваляли метални части(десетки килограми отдавна заварени от ръждата), така че може би ви чака детска педагогическа стая...
Някъде по това време Посейдон ни прошепна "ревете силно"... и ние тримата включихме алармите.
Нататък не е интересно. Беше края на ваканцията, а с първия учебен ден се появи и Дружинната, изкара ни пред строя, вие сте срам, рушите социалистическо имущество и т.н., и т.н., и т.н.
Спомням си и учудването си, че в къщи не ядох бой и нищо не ми се случи.
Ножчетата си не видяхме повече.

Какво ще кажеш? Не е ли съвпадение веднъж на милион?