- Жената бе, братче, жената - оплаква се бай Симо, шивачът от казанджийската чаршия. - По цял ден мели, чумосва комшийките и подмамва чуждите кокошки да носят в нашия полог, а вечер, като се прибере, кълне, кълне, докато й се запенят устата.

- Да пукнеш - вика, - да се смряскаш, че и червеите да не могат да те намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер - вика, - че и аз бял ден да видя! Мари, боже - вика, - какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва?... Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите, - дума, - та и аз да се засмея един път в живота си...

Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното положение.

- Цанке бе - думам й, - мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще господ бе, душке! От дете още, от пеленаче, мама, бог да я прости, е усещала, види се, че на такава холера като тебе ще налетя, та със сърпа пъпа ми е отрязала, дано ме хване инфекцията, ама на. Главата ми е била като пъпеш дълга, кога съм се родил. Натискала я, горката, мачкала я да я прави валчеста, ама не се пука, пущинята, и не се пука. И с въглен ме е парила по долния край на корема, «клини» да ме не ловят, и с вряла вода ме е къпала, та ми се е свличала кожата като на смок пролетно време, ама кога не е писано на човека да мре, вари го, печи го - все толкова. На третия ден от рождението ми пак ме посолила с две кила едра сол, по очите, по устата и навред ме насипала, та съм заприличал на колибарска сланина, ама ха де! Не ще и не ще! И замърсена светена вода с пръст от здравец и босилек ми е сипвала в коритото, и козина, и перушина за «песцата» ми е слагала във водата. По едно време, като нямаше мляко, започна да ми дъвче залъци и да ме храни, ама й омръзна и почна да ми ги тика в устата целички. Опъвам шия аз и очите ми изскачат като на малко гардже, кога поглъща скакалец, ама насила не се умира!

Като поотраснах, седем пъти от дърво съм падал, три пъти от магаре и веднъж във воденичен улей. И каруца е минавала през мене, и бясно куче ме е хапало, и пчелите ме натиснаха веднъж и ме жилиха, жилиха, та се надух като гайда, и с гъби съм се тровил - вместо да се спомина, все по-голям раснах и все по левент ставах. Вземаха ме войник. Що бой съм изял там, мале мила! И ефрейторът, и младшият, и старшият, и фелдфебелът по азбучен ред са се изреждали да ме бият. И все толкоз. Като се уволних, налетях пък на тебе. Събрахме се двамката, гълъбо - й думам, - и почнаха войните. Войни, войни, войни!... И с турци, и с гърци, и със сърби, и с англо-френци, и всички се свършиха, само тая с тебе се не свърши. Нападна те фронтално, ти ми направиш обход и ми унищожиш фланговете; окопая се някъде, ти ме откриеш; реча да те подмамя да ми влезеш в територията, че да те подхвана оттам, ти се намъкнеш и не излизаш. Рекох да сключа примирие - не щеш. И аз си кротувам и си плащам редовно репарации, а ти думкаш, врещиш и не преставаш.
Отчаях се и реших да се спомина. Ще се отровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло вино и ям печени дробчета, пия вино и ям кебапчета - не помага. Тогава го ударих на черно. Черно вино и печени костенурки, варени крачка, пълнени шерденчета. Наям се, напия се и на туй отгоре, като се върна в къщи, пак ям, дано се пукна най-после и да се отървеш от мене, ама пак не ще. И на ракия го обърнах, и на мастика, и на коняк, и със сода разредявах виното, дано стомахът се разшири, чер дроб да се повреди или далак да се подуе - няма, та няма!

Кажи ми - думам, - какво да правя, та да ти помогна? Ако искаш да легна, да лежа цял ден под сянка, та да простина и пукна, ще го направя още утре. На баня, ако речеш, да ида във Варна, та дано глътна солена вода и се удавя - и него ще направя. Цял гивеч със зарзават да ме накараш да оплюскам, че да ми се надуе коремът и да се пръсне, и това съм готов да сторя. Ако щеш, и червен пипер му сложи, и черен, и люти чушки му накъсай, та дано се отровя най-подире, да легна и да не стана, та да се освободиш от мене и засмяна да тръгнеш из махалата.

...Тъй й думам, братче, тъй я утешавам, а тя врещи като коза, кълне, кълне и фучи, па седне насред двора, рита, скубе си косите и дрехите, докато се запени като бясна свиня по устата.

Таа... Такива ми ти работи знаеш? Ами! Какво се чудиш? Що ме гледаш? Не е болка за умиране то. Я му дръпни едничко! Тъй си е вървяла открай време и тъй ще си върви. Дето думат старите хора: то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи, и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?