Топуркащи крачета ме карат да се усмихна, докато свалям палтото си. Оставям внимателно раницата на шкафа и рязко нападам. Писък и смях, започваме да се въргаляме. Бейби усмихнато и възмутено ми прави забележка да се събуя, но е подло повалена в гръб и ставаме на кълбо под кръглата маса в хола. Аз, тя и двамата Терминатора- едно и две. Победата се колебае, но май аз надделявам..
Изведнъж силно чувство ме кара да застана нащрек, има някой пред огледалото в коридора. Не, сгрешил съм, но момента е изпуснат, повален съм и позорно се предавам. Идва момента на приказките, шах и картуун нетуорк.

Споменът идва неканен и малко изненадващ, това беше преди десет години. Но натрапчивото чувство че има някой до мен не ме напуска. Дори се оглеждам, докато слизам от колата.

Отключвам и се гмуркам в моята си атмосфера. Здравей шкаф, коридор и огледало. Мятам чантата. Хей, ю, викам откъм закачалката. Здрасти, ми отвръща мойта банда. Събличам се и леко, като в ръкавица, се намъквам в домашната си кожа. Тат, вика малкия Терминатор, хайде да си купим от зеления чипс и да гледаме един клип на компа.
Готин е тоя чипс, умирам за него, отрова, ама не и за пълната ми със слюнки уста в момента. Готино е и да ми показва тактики на League of legents на клипове в ютуб. Нищо не разбирам, но музиката е кеф и косата му ще ме гъделичка в очите и в носа докато ми обяснява. Ще хрупаме чипс и ще нарушаваме правилата. Затова се прибирам, заради тоя момент.
Но трябва да питам дали си е свършил задълженията.
Прочете ли, викам, днешните 4 листа от Хари Потър?
Той ме гледа с угаснал поглед. Пак не е направим каквото трябваше.
А беше длъжен?!
Едно задължение има, кога ще се научи?!?!?!
Ядът внезапно ме затиска, защо обещава, а не изпълнява, превръщам се в кълбо от нерви.
Не си, нали?! Искам да разчитам на теб, не разбираш ли?! Уроците научи ли, донеси си учебниците, искам да видя всичко….

Всички приятни моменти са загубенои безвъзвратно.

На вечеря баткото развива философии. Защо трябва да се учи?
Ех, как ме копираш мое аз, дали можеш да почувстваш колко последователно стъпваш в стъпките ми. Усмихвам се наум.
Въпросите се сипят един след друг. Слушам усмихнато -Ти кога реши че тая гимназия е стъпка в правилната посока, защо реши че е за мен, защо така работиш, как мериш моя бъдещ успех с твоето мерило – парите ли? Това не може да бъде фактор, какви са тези философи, те не са мои, какви са тези правила, не са мои правила, щом ми казваш да мисля със собствената си глава, това ще приемеш.
Неочаквано за мен и съвсем внезапно се разлютявам. Нищо не знае, а налива акъл от последна инстанция, нищо не е прочел дори по темата, а ми разтяга фолософии...
Мислиш ли, казвам, отделил ли си време да помислиш за тези неща или играеш на компютъра? Оправи ли си леглото преди да дойдеш с тия великански идеи, научи ли си, изобщо свърши ли нещо полезно днес?
Играх, казва помръкнал, извинявай, сега ще уча.
Сега? И докога? До 12? Ставай от масата и подкарвай уроците, момченце. Рано ти е да ми даваш акъл.
Той мълчаливо става от масата.

Допивам бавно виното, разговора с Бейби е тих. Тя зарежда миялната и я пуска, а аз все пак си сипвам още една чаша. Колкото и да протакам е време да се преместя в хола. Ще сложа чашата до дивана и ще пусна телевизор или музика. Музика или телевизор. Не знам още.
Вървя по коридора, не вървя а се влача, страшно съм уморен, тежък ден беше.
Много дълъг бил тоя коридор. Бейби ме задминава. Ей, викам, внимавай на завоите, но тя сякаш не ме чува дори и не се обръща. Преди да вляза в хола минавам пред огледалото.
Спирам за малко.
Не мога веднага да осъзная защо, но студени тръпки минават по гърба ми и едва не изпускам чашата с вино. Подпирам се на стената, колената ми треперят- това ли викам си, било паническа атака. Атака, победа, ха, ха. Зъбите ми тракат, страх ме е да вдигна очи. Решавам да стоя така докато ми мене, но знам че няма да мине.
Случило се е.
Изчезнал съм. Изпразнен съм от смисъл, съдържание и тяло, и в огледалото няма изображение…
Четири тела се боричкат в хола под кръглата маса. Сега истинското ми аз под масата ще погледне насам, но няма да ме види защото съм нищо. Няма тяло, няма ръце и не мога да изпусна нищо, защото няма никаква чаша.
Забивам ужасен поглед в празното огледало, а откъм кръглата маса в хола се чуват топуркащи крачета и звънък смях.