Веднъж съм чувал вълк да вие и имаше пълна Луна. Тъкмо изгряваше зад един хребет, огромна, жълта и магична. Беше студено и съвсем тихо. И тогава се разнесе този вои. Наблизо, някъде откъм Луната. Дълбок и протяжен, изпълнен с тайнство и смисъл, който аха-аха да разбереш, но все не можеш. Всичко притихна, като че внезапно цялата вселена наостри слух и звуците на селото и гората секнаха. Там чакали вият всяка вечер, често и под прозорците, и всички местни кучета полудяват. Този път светът замръзна посред крачката си.
Тогава, пък и сега, докато разказвам, ми настръхнаха космите по ръцете.
Странно усещане беше и понеже мястото е в близост до голям град, села наоколо колкото искаш, вълци никой не беше и чувал да има.