Историята я знаете. Стефан Черкезов, чието име днес носи болницата в Търново, е млад човек, лекар, който на днешния ден преди 60 години пътува в автобус. Автобусът катастрофира и се запалва. Той се намира близо до вратата и първоначално няма тежки поражения в резултат на самата катастрофа, но влиза многократно отново в автобуса, за да вади други пътници, и в резултат на получените при влизанията изгаряния умира.
Безспорно себеотрицателна, смела, благородна постъпка, не всеки би могъл да го направи, това няма какво да се коментира. Вечна му памет.
Въпросът ми е за това, което при всеки разказ за случилото се бива натъртвано с многозначителен укор. След години дъщерята на Черкезов, бебе при смъртта на баща и, казва: "Никой от 47-те спасени дори не ни потърси с майка ми".
Ако вие сте на тяхно място, на 47-те, какво бихте направили? Потърсвате семейството - и после? Изказвате благодарност и съболезнования? Предлагате парична помощ? Питате дали имат нужда от нещо? Предлагате морална подкрепа?
И кога? Веднага в момента? Периодично? След години, когато дъщерята поотрасне?
Допускам, че тези хора или част от тях в дните след случилото се са изразили благодарност, почит... нормално е. Не сме чули нищо за тях. Допускам, че са били развълнувани и благодарни, после са си поели живота, и... така. В кой момент по-нататък се очаква да се сетят за семейството на спасилия ги и да го потърсят, да питат или да предположат, че то има нужда от нещо (пари, утеха)?
Може някой и да се сети след години и да потърси семейството. Също е нормално и редно. Но укоримо ли е, ако не стане? Значи ли, че са забравили и не са благодарни?
Дъщерята и вдовицата са загубили баща и съпруг, който така или иначе не може да им бъде заместен от спасените, колкото и да ги търсят последните. Не се очаква непременно да живеят в бедност или да имат нужда от физическа помощ.
Аз не знам какво бих направила, честно си казвам.
„...дълбоко там под слоя горен,
загризал тайно сладък корен,
мезон те гледа ококорен!“Редактирано от MupaM на 15.08.23 17:49.
|