|
От гледна точка на серийните сам-си-говоря хора, малките почти невидими слушалки, които се пъхат в ухото са голямо облекчение, защото днес човек може безгрижно да каже нещо докато върви, без да привлича особено внимание. Ако говорите спокойно и правите нормалните паузи при разговор, можете необезпокоявано да вървите по улиците, да се возите в градски транспорт или дори да седите до някого на пейка в парка.
Предимствата на слушалките са неоспорими и аз съм последният, който би ви посъветвал да не ги ползвате. Знам, например, че ползата от тях е толкова голяма, че в много случаи дори не са необходими. Просто хората предполагат, че слушалката е в другото ухо и вие можете спокойно да си продължите разговора на висок глас.
Различен е случаят ако заради по-бурното си алтер его, викате, жестикулирате, или ако на висок глас твърдите, че в момента гледате нещо, което обаче липсва пред очите на непредубедените минувачи. До скоро хич и не знаех, че тези слушалки крият такива големи подводни камъни и че дори опитен сам-си-говоря човек може да си изпати.
Понеже знам, че ще искате доказателства, ще споделя няколко от нещата с които меко казано не се гордея (ще го отбележа в съответната тема за пригледност). Ама да си кажа правичката „гордост“ не е думата - не само че липсва тя, ами направо болезнено потръпване идва с тия спомени…
Както и да е.
Първият такъв случай строго казано дори не беше говорене сам. Защото пеех.
В колата пеех, на връщане от работа. Ревях с ма мен Браян Джонсън, Back in black или Thunderstruck, нещо такова. Паркирам, отварям и се измъквам от колата. Докато крещя последната фраза. В корема на една жена
Позната беше, разбира се, аз в този квартал съм се родил, всички се знаем, но това изглежда не ми помогна много, защото тя от място без въобще да се оглежда, мина на отсрещния тротоар и нямах и секунда да оправя нещата. После във времето съм се опитвал да и обясня, че принципно съм пример за психично здраве и че нищо не я заплашва докато паркирам насаме с нея по тротоарите, обаче в очите и личеше че не ми вярва. То беше трудно и да я срещна, де, че ме заобикаляше тая жена. Остави ми травма за цял живот- не съм пял една седмица после.
Вторият случай е от онзи ден и той беше този, който отвори старата рана. Заради него ви пиша сега.
И така- работата е там, че майка ми още от понеделник имаше проблеми с телевизията на А1.
Не си мислете че сменям темата. Не я сменям.
Майка ми звъни на мен, а аз съответно – на А1. Мондей, 10 -11 сутринта. Докато слушам безкрайното автоматично съобщение си давам сметка че А1 са повече за съжаление, отколкото за ядосване, защото тия образи са успели едновременно да объркат настройките на всички тв абонати в София, успели са да отрежат някакъв кабел, който оставя без интернет четири квартала, а има и устройства, които трябва да се сменят… Както и да е, нашият случай, естествено е нещо различно, затова:
-изчаквам съобщението за планината от проблеми,
-после избирам съответните опции,
- чакам от пет до осем минути и се свързвам с операторката.
Момичето любезно и със съчувствие се запознава с проблема. Проверява и потвърждава. Вярно е това, че имаме проблем, не си въобразяваме. Пита ме къде се намирам, дали съм при майка ми в момента.
Това момиче мен не ме познава и не може да предположи, че аз в работно време ходя на работа вместо да си седя при майка ми и затова и го казвам.
Съжалявам, казва момичето, за да оправим проблема трябва да сте до устройството. Няма друг начин, това го има в съобщението преди да се свържете с мен. Дочуване
Ами, дочуване, казвам. Какво да правя?
За да не ви изнервям излишно, ще кажа че отидох до майка ми, набрах наново А1 и през същото кълбо от нерви накрая двамата с новата операторка стигнахме до извода, че трябва да изпратят екип, за да отстрани проблема.
То това го каза майка ми още сутринта с едно единствено изречение. „Обади се – каза тя - на А1, да изпратят екип, за да ми оправят телевизията“
Често си мисля колко им е лесен животът на майките.
Историята продължава още, защото екипите станаха два, а обажданията повече от пет, но няма да ви занимавам повече. Проблемът беше отстранен.
До следващия ден по обед.
Седя си значи аз мирно и тихо в заседателната зала на едни клиенти пия си кафето и си слушам урок по немски на слушалката. Една слушалка, в скритото ухо.
Аз съм подранил, а самата среща ще закъснее, така че съм в един от тези редки моменти на дзен през работно време. Мощен климатик, удобен стол, хубаво еспресо и поне 15 минути рилакс.
Знаете какво ще стане - немският прекъсва, защото звъни Маман.
„Телевизията пак спря- тя не обича уводите- обади се пак да ги пратят ония поплювковци, че аман вече от тях“.
Ако някой от вас може да каже на майка си- не искам да си губя времето да звъня на А1, защото в момента търся нирвана, нека се обади сега или да мълчи навеки.
Аз не мога.
„Добре, казвам с цялата мъка скрита в тези думи, ще им звънна и после ще ти кажа какво става“
Звъня, прочее. Минавам през цялата горест на телефонният свят и накрая чувам човешки глас.
Минаваме предисловието и стигаме до проблема. „Добре, казва поредното момиче. На място при устройството ли сте?“
Тук, трябва да ви кажа, че не ми трябваше дори и секунда за да съобразя.
- Да, казвам с ясен силен глас, без да трепна. Гледам го в момента!
- Добре, извадете захранването и изчакайте десет секунди.
- Готово казвам, включих го, зарежда
- Ама вие не изчакахте десет секунди- кара ме пак да извадя кабела и ми брои до десет
- Какво виждате?
- Виждам логото на А1, после става синьо, после отдолу се сменят надписите- карам го на спомени от понеделник
- Активно ли е копчето на сетингс? Синьо ли е или сиво?
„Синьо“ казвам уверено, после започвам да обяснявам(по спомен) кои сетинги натискам, бъркам малко, но ме поправят и аз показвам с ръка пред себе си, как трябва да се премести курсорът, после екрана стана син, но нямаше ефект и проблемът продължава … и понеже масата ми става тясна, станах за да оправя и въображаемият рутер във въздуха пред мен.
И така - с протегнати ръце срещнах очи в очи една клиентка замръзнала на вратата.
…
Айде кажете ми какво се казва в такава ситуация? Дали е чула и за цветовете пред очите ми. Според температурата в стаята (минус двеста седемдесет и два - три по Целзий) - определено да.
Опитах да се оправдая, разбира се, обърнах го на майтап, обясних че на всеки пет години минавам психо-тест заради оръжието-„хахаха“-, но това само влоши нещата. „Искаме да ти повярваме – казва погледът на клиентката. Но заради собствената си безопасност- по-добре не!“
Какво стана с А1- звъни ми майка ми по-късно- ще дойдат ли?
Ще дойдат- казвам- утре около обяд.
Ами защо не ми се обаждаш, де!? Аз чакам тука. Толкова ли е трудно?!
Де да знам, викам си на ума. Не знам. Понякога се получава лесно, но понякога – много трудно.
С тия слушалки…
Редактирано от Green Light на 30.06.23 19:32.
|
(, проба) Ръководство как да си говорим сами
