За мен е странна популярната фраза "не откривам моите хора".
Един приятел, с ПР агенция и преподавател, доцент в УНСС, смята все пак, че (цитирам го) "съществува вариант, в който нито една от политическите сили да не покрива вижданията на даден човек за посока на управление."

Иска да направи надпартийна кампания за насърчаване на избирателната активност. Ентусиаст, това изисква инициатива и организация (може би БДВО + ДПРБ, това са психолозите), освен че струва доста пари. Съответно, заравяме се в дълбочините на мотивацията.

Моето: при десетки партии (30) и хиляди кандидат-депутати (6624), "няма мои хора" е заблуда пред самия себе си. По-скоро отсъства активно търсене на такива, безразличието е резултат на дочуто и прочетено взаимно оплюване и компромати.
Когато аз не съм гласувал на предишните два избора, моята /де/мотивация е била в две насоки:
(а) подиграват ми се: как очакват да си сменям предпочитанията на всеки 3 месеца, че ме питат отново и отново;
(б) тежестта на моя глас: с колко гласа се избира кандидат от София срещу кандидат от, примерно, Видин
(б.1) отсъствие на минимален образователен ценз (у конкурентите гласоподаватели);
(б.2) участие в изборите на гласоподаватели, живеещи в Турция и неговорещи български език.

Такъв списък от мотиви би било добре да бъде разработен и проучен, да. Може би е правено.