|
Няма да забравя мой гаф, когато с няколко съученички трябваше да четем стихотворения по радиоуредбата и това да се излъчва пред всички класове.
Спомням си част от моето:
,,Ний славим тебе, Партийо крилата,
сърцето ти, човешкия ти ум,
не само път посочила в борбата,
а тръгнала сама по този друм".
За последния ред не съм много сигурна така ли звучеше.
Започнах. Изведнъж без видима причина ме обзе един от онези неспирни смехове, истерични, които не могат да бъдат потушени по никакъв начин. Опитах се да се сетя за нещо тъжно, правих опити да върна сериозността си, но само като произнасях следващата дума отново избухвах в кикот.
Криво-ляво стигнах докрая.
Съученичките ми ръкомахаха и ме зяпаха потресени. Едната предложи да рецитира тя мой куплет, който имах по-нататък, но отказах твърдо, сигурна, че пристъпът от смях е преминал. Бях се излъгала, обаче, защото безумието се повтори и при следващото ми декламиране.
И до днес се чудя как не ме изключиха от училището. Мина само с устна забележка от класната. Директорката ни преподаваше литература тогава и бях от любимките й, а една учителка не беше ме познала по гласа и беше питала коя е тази, дето така се е държала по радиоуредбата.
Добрата ваксина е наличната, а най-добрата - поставената.
|
Re: [re: parvaty]
