В гимназията пък скачахме с парашут.

И ти знаеш, значи, как изглежда светът от окото на птица:-)

Бягали сме в 4 на разсъмване от къщи с мойте две, за да стигнем "на стоп" до летището. В ремарке, на мястото на прасетата сме балансирали в торта, пресичайки нивята, само да стигнем до високото. Цялото ни щастие-нещастие се определяше от височината на ръкава, който отсичаше ще бъде или не летателен ден. Машините, които се уголемяваха и носеха надежда, че ще качат нас, после се смаляваха в нагорното, отнасяйки разочарованието, че са взели големите. Изгоряла трева, съчки, които чистехме от приземените куполи плат, жега, разхвърляни от вятъра коси, прашни кубинки, навити крачоли, мръсни лица - никаква суета. Само стремеж и липса на страх.

Ако животът е изглеждал като фуния, била съм от тясната и част, с поглед към огромен потенциал за разгръщане без граници.

Не било така. Да съм знаела, че ден след ден ще обличам по един шлифер страх и "помъдряване". Докато разбирах как се живее, се пречупвах.

Сега съм страхлива. Не мога да скоча, не мога да карам отново мотор, дори не мога да се кача на него. Остана ми само мигновеното избухване всеки път, когато чуя рев на двигател. Но съм запалка. Паля и гАся.

Животът май прехвален ще дойде, или аз грешно схванах играта. Защо идва страхът? Слаба вяра ли? Страх ли е или загуба на вдъхновение? Едно време вярвах, че всичко е възможно. Сега пак вярвам, но подплатено със старчески разум.

Събирахме се снощи с мойте да пием ракия. Гледам ги и изтърсвам - а ,бе, някой мислил ли си е, че така ще се развие бъдещето. Лицата им са уморени, улегнали някакви, разумни, всяка има някаква тежина. Приземени летящи хора. Бивши национали по парашутизъм.

Никой не знаеше и не знае какво ще е - отговарят ми.

Това му е най-хубавото.:-)

Звучи тъжно, но не е. Просто остарявам. Когато бях на 16 казах, че няма да живея посредствено. Е, не беше посредствено. Не точно както го мислех, но...
Сега казвам, че няма да остарявам като цървул. Аз съм катедрала! Даже Катедралата у нас има една стена, която удивително ми напомня за мен. Тъй де, рестарт. На вдъхновението спрямо конюнктурата:-)

От момчето на Возача тръгнах. За неговия поглед мислех. Било е хубаво, прекрасно, интересно. Така, както само едно чисто дете може да усети преживяването.
И се върнах към мен.

Воювайки, загърбваме смирението, а Бог ни гледа отстрани. И отвътре.Glastar