Интересна тема, за нашата възраст. Ние сме си говорили с моя мъж да помогнем поне на едно дете. Казвам "помогнем", не отгледаме, защото смятаме, че трябва да е поизраснало, 14-16 годишно. Защо не малко?

1. Ние сме на възраст. Не можем да тичаме след него, нито да седим да помагаме за домашни, нито да бъдем истински в час тийнейжърските проблеми. Откакто имаме внук виждаме, че сме били прави : ако знаеш колко неща вече се налага да правя, за да съм в час с това, което е той, като личност, макар и само на три години-то детски да гледам, то книжки да чета, то нови игри. Всяко поколение си има своите "герои "
2. Има млади хора, които искат деца и е редно малките да отидат при тях.

3. Голямото дете-след 18 години тези деца остават на улицата. На тях им трябва само подслон, предполага се, че ще работят и ще имат грижа за себе си. А когато децата "отлетя" от домовете ни, остават празни детски стаи.

рискове : това са оформени личности. Но има и предимство : виждаш, усещаш характера, плюсове, минуси. Приемаш го като равностоен човек, на когото помагаш.

Идеално е 15 годишна възраст, защото би могла три години да идва при теб през уикендите, да се опознавате, да усетите дали връзката се изгражда. Не, няма да се привържеш, ако няма взаимно привличане.


Мои приятели от детинство взеха при тях едно момче, сирак от дом, да живее при тях. Беше на 19 години. Първо уж на квартира. След 2 месеца вече нито взимаха наем, нито го пропускаха за храна... абе... вече е техен син. Така го имат, така го усещат. Момчето работи като хлебар. Моите приятели имат две деца, които са в щатите от години. Ходят на гости при тях, те като идват тук са семейство с три деца : двама братя и една сестра.

Момчето вече е вероятно близо 30, наскоро разбрах, че май ще се жени. Не знам повече, дай боже!