В отговор на:
ковид не е една обикновена настинка
- и създава красиви текстове:
"
...
Уплашени лица на лекари край мен.
Питам с очи какво им се е случило.
Не на тях, отговарят очите им, на мен ми се е случило...
Не съм припадал в живота си... досега.
Уморен съм. Искам да си почивам.
Чувствам, че те го знаят... това е добре...
........
Празно пространство, пустота... сивота... унес... неподвижност...
Няма нищо.
Няма ориентир. Няма време. Няма вечност. Няма изход. Няма смисъл.
Нищо. Няма. Смисъл.
Съзнанието не намира себе си.
Обърканост. Изгубеност.
“Или, Или, лама сабахтани?”
Дълго е, сиво е; отвъд времето е...
Някаква ръка се появява в сивото и връща смисъла.
Лекарска ръка.
Страдаща самата тя... лекарска ръка.
Любов е, какво да е друго.
Любов е.
Откъде толкова много нелогична логичност, освен в любовта?
Откъде толкова много смисъл, освен в любовта?
Любовта връща смисъла.
Самата любов е смисълът.
Само любовта помага.
Безсмислено е извън любовта.
——
Идваха да си говорим... Библията стои на нощното ми шкафче, после осъзнавам, че темата за разговор идва от нея...
Младо докторче, беличко, приветливо, мило. Доброволец в Ковид отделението...
“Майка ми казва, че имам призвание за доктор. Че Бог ме е призовал за лекар. И е права - сякаш Бог ми отваря врати за изпити и за всичко. Дори не уча, колкото колегите, а пък сякаш някой подрежда всичко. Без усилия дори, просто се подрежда... И виждам - това е пътят ми, да лекувам...”
Надписвам му книга - на доктор?
“Аз догодина се дипломирам”, с притеснение уточнява момчето.
“Вярвам Ви”, усмихвам се вътрешно, и му я надписвам с доктор пред името му.
Бог го е призвал.
———
“Не знам какво стана с тоя Митко, всичко беше наред... ”
Светли очи, насълзени, докторка, влиза в стаята, сяда срещу мен... Слушам, не я прекъсвам, не я познавам... а ми е близка...
“Всичко беше наред с Митко, а пък се влоши, не знам защо се влоши, добре беше, нали постоянно го наблюдавахме... и се влоши... защо не знам, питам се... какво му стана на тоя Митко, много се грижихме, и той се оправяше, усмихнат... за изписване вече... и после просто си отиде...”
Поглежда ме - “защо стана така?”
Мълча.
“Дойдоха близките, попълваме документи, те плачат и аз плача... той се оправяше, казвах им, а пък си отиде...”
————-
“После ми изпратиха един друг човек от провинцията - интубирайте го, казаха, нищо повече не може да се направи... интубация.
Няма да го интубирам, казах си, няма да го интубирам!
Все нещо може да се направи. И ден след ден му говоря, и той да повярва, да се вдигне... и ето го, вижте на тази снимка тук, седмици по-късно, дори без кислороден апарат... прав на крака, диша самостоятелно... всички показатели са му добри...
И един санитар така - той пък с диабет, сърдечни проблеми, други заболявания... викам си - ще го изтървем тоя човек. Ама не, напротив - оправи се. Изписахме го и сега е добре. Радваме се.
Живот да спасиш...”
———
Изписват ме...
Архиангелът доц. Михайлова ми дава дълга рецепта и подробни съвети...
“Благодаря Ви, доцент Михайлова”, казвам... след което изтърсвам:
“Аз всъщност не знам как да Ви се отблагодаря!”
“Това ни е работата”, отговаря тя. И извиква към дежурната стая:
“Хайде, идва пациент за приемане...”
"
|