"Ще кажа малко за мерките при нас.
Аз работя в момента в детска градина. В Бавария относно епидемията се ползва „светофар“ с кодове зелено, жълто, червено.
В началото, през пролетта, когато имахме код червено с много изнесени числа за заразени, групите преминаха на Notbetreuung, тоест – можеха да посещават само деца на родители, които не могат да напуснат работата си в този момент, предимно лекари. Беше препоръчано децата да не посещават бабите и дядовците си, за да не ги заразят като безсимптомни заразоносители. Ние имахме три деца. Мерките за дистанция и дезинфекция се спазваха, защото беше възможно да бъдат спазвани. След постепенното отваряне, последвало локдауна, имахме заповед да връщаме незабавно децата с хрема и кашлица и да ги приемаме обратно само с отрицателен тест.
Как е в момента? През септември дойде заповед, която и сега е в сила: децата с хрема и кашлица да бъдат приемани въпреки това. Ако симптомите се изострят и се появи температура, да бъдат оставени у дома за ден-два и след това да бъдат приети отново – без тест!
При код червено никой не премина на спешния вариант – цялата група беше налице, шефовете мълчаха без обяснение. Около три седмици изкарахме така, питайки се защо заповедта не се спазва. После изведнъж дойде заповед за втори, "частичен" локдаун. (Ще рече: затвориха театри, ресторанти, концертни зали – всички, които спазиха наредбите с драконовски мерки: дезинфекция, дистанция, събиране на адреси и телефонни номера за проследяване, но оставиха учебните заведения. А, и фризьорските салони, което ме навежда на мисълта, че е планирано локдаунът да продължи повече от няколко седмици.)
В момента има код тъмночервено в Бавария и не, нямаме заповед да бъде ограничено посещението, въпреки че кодът е по-страшен и цифрите, които се изнасят, са доста по-високи от първия път. Причината била, че само за детските и учебните заведения важи "код жълто".
Децата не носят маски. Ние сме посъветвани уклончиво „ако имаме желание, но все пак вземайки предвид факта, че може да уплашим децата“, да носим маски в групата с цел „собствено предпазване“. Да, същите тези маски, които предпазват не теб, а другия срещу теб, 20 до 30%, ако ги сменяш на всеки час. Естествено, никой не носи – не можеш да сновеш като робокоп и да мучиш през маска, докато провеждаш занимания, прегръщаш, бършеш сълзи.
Работното време е осем часа – осем часа в една стая с двадесет деца. (Времето навън вече е студено, децата излизат максимум за 45 мин., вътре стоят с якета и зъзнат, когато се проветрява.)
Дворът е разделен на разрешена за игра територия за всяка група – с въженца, вързани от вратата до някое дърво отсреща. Налага се да "заловим" хукналите и да обясняваме на едно дете, че не може да изтича под въженцето, за да прегърне братчето си/приятелчето от другата група примерно.
Има заповед да се ограничи пеенето. Не пеем. Обаче как да се ограничи крещенето, бъркането в носа и пипането на играчки после, как да се ограничи смехът, боричкането и шушукането нос в нос? Дори да си представим, че учителките приемат ужасяващата роля на полицаи, никой не е в състояние ежеминутно да контролира двадесет деца, които във всеки момент правят нещо от гореизброеното.

Миналата сряда се обади една майка, че е болна. Взеха си детето веднага. Да карантинират групата – не може без тест. Чакаме тест на детето. Такъв няма да има – семейството е под карантина и никой не може да излезе, за да го заведе. Здравната служба беше информирана веднага, но мълчи. Явно не е изпратила и човек, който да направи тест на място, защото досега щеше да е готов. Една седмица мина, през следващата ние също няма да знаем на какво дередже сме – има ли зараза при нас или не. Работим си. Хвалят ни колко добре се справяме. Колеги напускат. Справяме се още по-добре – поемаме тройно повече работа. Пак ни хвалят.
Говорих с мои колеги от училището, в което работех преди – част от тях вече са в други учебни заведения. И там е пародия – някой има хрема, тестват го и докато си кара почти безсимптомно у дома, цялата паралелка, на места и целият випуск, е под карантина. И така безкрай – върне се първият, след три дни втори. Няма онлайн обучение (в смисъла на това, което българските учители направиха – да подготвят и преподават уроци в реално време, поддържайки пряка връзка със своите ученици), реално няма и истинско обучение. Има имитация на дейност и имитация на грижа – както за образованието, така и за хората.

Миналата седмица дойде една от областните ръководителки. На въпроса ми по каква причина учебните заведения са оставени в код жълто, след като цяла Бавария е в тъмночервено, отговорът беше „Такива са наредбите отгоре.“ Наредбите отгоре премиерът Зьодер обясни на брифинга с грижа за икономиката и най-вече "за да се избегне домашното насилие". Хуманно – спасява детски животи от родителската агресия.
Въпроси, които си задават всички колеги в момента:
1. Защо децата в начална степен трябва да носят маски и да спазват дистанция, а децата в детска градина не? Да разбираме ли, че едно дете до шест и половина не е заразно, но рязко става заразно след няколко месеца, когато навърши седем? Не, не пледирам за маски на децата, питам за аргументите.
2. Защо ние трябва да бъдем по десет часа на ден (по два часа в претъпкано метро натам и обратно, плюс осем часа в група) в затворени помещения с множества, които не могат да бъдат избегнати и с мерки, които очевидно не се прилагат за нас, но не може през почивните дни да влезем в стерилно от дезинфектанти кафе, на три маси от други посетители?
3. Защо, въпреки че в Бавария мерките за маски и дистанция на обществени места не са отпадали от самото начало, а народът като цяло хем е дисциплиниран, хем има/ше доверие в правителството, в момента сме на този хал?
Има и по-остри въпроси, но тях ги задават по протестите.
Апропо, разбрахме, че областната началничка е споделила насаме на нашата директорка, че вече има случаи на заразени колеги. Но я помолила да не ни казва, "за да не всява паника". Мило, нали?

Впрочем, новините относно здравната и образователната система тук са същите, каквито са в България – хаос, корупция и прикривана с години разруха. Липса на кадри – и медицински персонал, и учители. Огромен брой лекари са емигрирали, защото натоварването, отговорността и изискванията към тях не са съответни на заплащането им, все по-малък брой млади хора искат да следват в педагогически специалности, все по-напреднала е възрастта на действащите учители...

А наскоро видях в коментари на германци, че и те наричат държавата си Абсурдистан – не в превод, съвсем същата дума използват."