Той вече се готвел да отпътува от къщи за редакцията на вестника, когато зазвънял телефонът. Познат женски глас развълнувано съобщил: „Джони, пристигай веднага! При нас в пристанището се запали един параход. Дими като на война! Ще направиш отличен репортаж. Имаш шанс! Препускай!“

За младия фоторепортьор Джон Клинтън това било приятно съобщение. Той отдавна мечтаел да стане автор на сензация. Но в малкото пристанищно градче Тексас Сити на брега на Мексиканския залив сензации нямало. И какви събития изобщо можели да се случат в тази дупка, където и населението било само седемнадесет и половина хиляди души! Фоторепортажите за разводи и автомобилни произшествия вече не вълнували жителите на града. Последният обир на градската банка се паднал на други репортьори…

След 20 минути старичкият, от преди войната „Понтиак“ вече изскърцал със спирачките си до пирс № 0. Като се промъкнал през тълпата от зяпачи, младият репортьор съзрял сивата грамада на парахода. За разочарование на Клинтън това не било туристически лайнер и от илюминаторите му не се надвесвали младички туристки с викове „помощ“. До кея стоял обикновен „либерти“ — американска рожба от годините на войната, 135-метрово корито от 10 хил. т. с мощност на парната машина 2,5 хил.к.с. На кърмата на парахода едва се веел френският трикольор. Име — „Гранкан“, пристанище на домуване — Марсилия. Четвъртият трюм на кораба бълвал гъст бял дим.

Шарл дьо Желабон, капитан на парахода, без да откъсва втренчения си поглед от отворения люк, отговарял без желание на въпросите на репортьора.

— Да, товарим вече пети ден. Приемаме торове — амониева селитра. Чист и безобиден товар. Вече натоварихме 2300 т. По твиндеците — фъстъци, сизал и фрезмашини. Щом завършим товаренето и ремонтираме машината, ще отблъснем за Дюнкерк и Бордо. Мисля, че скоро ще загасим пожара…

След като не изкопчил нищо повече от мрачния френски капитан, Клинтън щракнал за всеки случай два портретни кадъра с него и изтичал на горната палуба на трюма. Тук, сред моряците, докерите и пожарникарите, той научил някои подробности.

Докерите били започнали работа в 8 ч сутринта. Когато махнали люковите закрития, видели струята дим, която се промъквала между борда и стифа от 100-фунтови торби с торове. Отначало започнали да изливат водата с канчета и кофи. След това донесли пеногасителите. Но от това димът станал още по-силен. Някой се досетил да размотае по палубата пожарните маркучи, но старшият помощник-капитан забранил скачването им към корабната противопожарна магистрала: „Да не сте посмели! Ще повредите товара!“ Той заповядал да се затвори трюмът и да се пусне в него пара. Това било в 8 ч и 20 мин. След няколко минути капаците на люка били изкъртени и от трюма се показали зловещи оранжеви пламъци. Това било всичко, което Клинтън успял да чуе и види на парахода.

B репортьорския си бележник журналистът записал: „«Гранкан» — либерти, бивш «Бенжамин Р. Къртис», построен ноември 1942 г., корабостроителница на Джошуа Хенди в Сънивайл, щат Калифорния, 7176 рег.т, 135 м дължина, 17,6 м широчина, 10,5 м дълбочина на трюма…“

Стоенето на палубата на „Гранкан“ било вече невъзможно. Голямата горещина и лютивият дим принудили хората да напуснат горящия параход. На борда останали само капитанът и 27 души от общо 50-те градски пожарникари. От няколко ръкава те изливали вода върху нажежените капаци на люка. Водата достигала до трюма във вид на пара…

На кея срещу горящия „Гранкан“ се събрали моряци от другите кораби, свободни докери, стифидори, работници от пристанището, няколко кранисти и чиновници от управлението на пристанището. Полицаите се опитвали да разгонят тълпата, защото тя обърквала маркучите и пречела на пожарникарите. Но хората не се разотивали… Всеки се натискал да даде съвет или да разкаже аналогичен случай. След като направил три-четири снимки на тълпата на фона на доящия параход, Клинтън се запътил към колата си — бързал да издаде снимките и репортажа за произшествието от пристанището и дневното издание на вестника. В 9 ч и 10 мин той обърнал колата си и тя, съскайки със сменените наскоро гуми, потеглила през портала а пристанището за града.

В тази минута на Джон Клинтън изобщо не му идвало на ум, че неговият репортаж и седемнадесетте снимки ще бъдат публикувани на първите страници от почти всички централни вестници на страната и че материалът му никога няма да види бял свят в „Тексас Сити дейли“.

Да. Случило се точно така. Снимките на Клинтън станали в Америка „сензация № 1“ през 1947 г. Това нямаше да се случи, ако колата беше напуснала портала на пристанището минута по-късно…

Точно след 2 минути, когато колата на Клинтън се носела по улиците на града, над пирса, където стоял на вързала „Гранкан“, към пролетното небе се извил гигантски оранжево-кафяв пламък. Оглушителен, нечуван досега из тези: краища грохот се разнесъл като многократно ехо над застиналите води на залива Галвестън. „Гранкан“ сякаш исполинска граната с тегло 10 хил. т. се пръснал на ситни парчета, като изпълнил въздуха с бучене и вой.

Разбира се, думите „ситни парчета“ следва да се възприемат, вземайки предвид големината на парахода. Голям брой части от кораба с тегло един тон били намерени по-късно в радиус 2 мили от мястото на експлозията… Двутонно „парче“ от парната машина, след като прелетяло една миля по въздуха, се стоварило върху един автомобил на централния градски площад. Като подкосени рухнали бетонните пристанищни складове и 10-метровите петролни сонди, извисяващи се на другия бряг на залива. Четирите пожарни коли край борда на горящия параход профучали над пирса и паднали във водата. Американските параходи „Хайфлайер“ и „Уилсън Киин“ от противоположната страна на пирса, въпреки че били отделени от избухналия „Гранкан“ с дълъг стоманобетонен склад, се изтръгнали от вързалата и получили големи повреди.

Водата около пирса, където преди малко стоял параходът, сякаш се изпарила, като оголила дъното на залива. След няколко секунди високата вълна се стоварила върху бреговете на залива. Натоварената с нефт 50-метрова баржа, стояща на вързала пред носа на „Гранкан“, била подхвърлена като перце над пирса и паднала на 70 м от края му върху покривите на паркираните леки автомобили, като ги смачкала, сякаш това били кокоши яйца… На други места по служебните паркинги вълната заляла 600 автомобила.

Силата на експлозията била чудовищна. Разтопени метални парчета от парахода, части от парната му машина и котлите, товарът му — обезобразени от експлозията фрезмашини с тегло над един тон, стотици пламтящи бали сизал — всичко това се понесло във въздуха и паднало върху града и залива в радиус от 2 мили. Хиляди мъртви чайки паднали като камък на земята. Два спортни самолета, които летели по същото време над града, били свалени от въздушната вълна и изчезнали в залива. Над Тексас Сити се извисила гигантска черна гъба.

Роберт Морис, работник в химическия завод, в момента на експлозията пътувал по територията му в открит „вилис“. Колата била подхвърлена във въздуха на няколко метра, след което паднала върху залетия с вода пирс. Водата смекчила удара и предпазила водача от нагорещените газове от експлозията.

Повечето от хората в пристанището били убити. Мнозина били тежко ранени. Работникът Френк Тейлър се намирал в момента на експлозията в склада за инструменти. Отгоре му рухнал покривът. Очевидци разказвали, че той излязъл целият окървавен изпод развалините на зданието, побягнал по пирса и скочил във водата. В състояние на шок той преплувал залива Галвестън и излязъл на противоположния бряг близо до къщата си. Когато видял, че жена му и децата са убити от експлозията, Тейлър грабнал чука, който се търкалял в краката му, и започнал трескаво да заковава дъските на разрушеното си жилище. Той бил полудял.

Стотици къщи от другия бряг на залива били напълно разрушени. Експлозията изпочупила всички стъкла на сградите, които се намирали на разстояние до 25 мили от „Гранкан“. Взривът на „10 000-тонната граната“ бил фиксиран от сеизмографите, намиращи се на Хиляда мили от Тексас Сити. Специалистите изчислили, че по сила експлозията се равнявала на 250 петтонни авиационни бомби....


Лев Скрягин, "Тайните на морските катастрофи".