Съдът над Сократ и неговата защита
По „Апология“ от Платон
Обвиненията, отправени към Сократ бяха:
1) че той не признава държавната религия;
2) че той развращава младежите, учейки ги на недоверие към държавната религия.
Със Сократ се е случило същото, което по-късно е станало и с Христос, както и с повечето пророци и учители на човечеството. Сократ показвал на хората разумния път в живота, разкрил се в неговото съзнание. Посочвайки този път, нямало как да не отрича лъжливите учения, на които се е основавал общественият живот по онова време. По-голямата част от атиняните нямали воля да следват посочения им път, въпреки че са го признавали за истинен – затова не са могли да търпят осъждането на всичко онова, което се е смятало за свещено. За да се избавят от изобличителя и разрушителя на установения ред те предали Сократ на съд, който е трябвало да приключи със смърт. Сократ знаел това и поради тази причина не се защитавал, а само се възползвал от съда да каже на атиняните защо е постъпвал така и защо и занапред, ако го оставят да живее, ще продължава да постъпва така.
Съдиите са признали Сократ за виновен и са го осъдили на смърт. Спокойно изслушал присъдата, Сократ се обърнал към съдиите със следната реч:
„Хората ще кажат сега, че вие, атински граждани, неоснователно сте убили мъдреца Сократ. Ще кажат, че аз съм бил мъдрец, въпреки, че не съм такъв, само за да ви обвинят. Ще кажат, че вие неоснователно сте ме убили, понеже, ако бяхте малко изчакали, щях да си отида по естествен път, тъй като поради своята възраст и така съм близо до смъртта. Още искам да кажа на тези, които ме осъждат: осъждайки ме на смърт, вие мислите, че не знам, как бих могъл да се спася от смъртта. Аз знам това, но не го правя, защото го смятам за недостойно. Аз знам, че би ви било приятно да чувате моите ридания, стонове, да правя и говоря много други неща. Но нито аз, нито някой друг трябва да се опитва да се спаси от смъртта по недостоен начин. Има средства да се избегне смъртта при всяка опасност, ако не уважаваш себе си. Не е трудно да се избегне смъртта, много по-трудно е да се избегне злото – злото е по-бързо от смъртта и бързо те обсебва. Аз съм вече бавен и стар и смъртта вече ме е хванала, а вие, мои обвинители, сте бодри и пъргави и вас ви е хванало нещо по-бързо – злото. Така че мен, осъденият от вас, го настига смъртта, вас обаче, осъдили мен, ще ви настигне злото и позорът, на които ви осъжда истината. Аз ще си остана при своето наказание, а вие при своето. Всичко така и трябва да бъде и всичко е за добро.
Освен това, искам да ви предскажа някои неща, мои обвинители. Нали преди смъртта хората по-ясно виждат бъдещето. Аз ви предсказвам, съграждани, че вие ще бъдете наказани веднага след моята смърт с наказание, много по-тежко от това, на което ме осъдихте. А именно, че с вас ще се случи обратното на онова, което очаквате. Убивайки мен, вие ще настроите срещу себе си всички, които ви осъждат; които аз удържах, въпреки, че вие не забелязвахте и тези обвинители ще са ви неприятни с това, че са по-млади и ще ви бъде още по-тежко да понасяте техните нападки. Така че моята смърт няма да ви избави от порицанието за вашия неправеден живот. Ето това исках да ви предскажа, мои обвинители. Не може да избегнете порицанието, убивайки хора. Най-простото и вярно средство е само едно – да живеете праведно.
Сега се обръщам към вас, към тези, които на съда не ме обвиняваха, а оправдаваха. За последен път, говорейки с вас, искам да ви разкажа нещо удивително, което се случи с мен днес – и извода, който си правя от тази необикновена случка. През целия си живот, при най-важните и най-незначителни обстоятелства, аз винаги чувах тайнствен глас в душата си, който ме предупреждаваше и удържаше от постъпки, които можеха да ми донесат нещастие. Днес, както сами виждате, въпреки че с мен се случи обстоятелство, което обикновено се смята за крайно бедствие – днес този глас не ме предупреждаваше и не ме удържаше нито сутринта, когато излизах от дома си, нито когато идвах тук на съд, нито по време на речта ми.
Какво може да значи това? Ами това, си мисля аз, че което днес се случи с мен не само не е лошо, а е добро. Не е ли то едно от двете неща: смъртта е пълно унищожаване и изчезване на съзнанието, или е, според преданието, само промяна и преселване на душата от едно място на друго. Ако смъртта е пълно унищожаване на съзнанието и е като дълбок сън без сънища, то смъртта е несъмнено благо, защото нека всеки да си спомни една такава нощ без сънища и да я сравни с други нощи и дни с всичките техни страхове, тревоги, неудовлетворени желания, които е изпитвал наяве и насън. Уверен съм, че всеки ще намери малко дни и нощи по-щастливи от нощ без сънища. Така че, ако смъртта е такъв сън, то аз във всеки случай я смятам за нещо добро. Ако обаче смъртта е преход от този свят в друг и ако е истина онова, което казват, че там са всички умрели преди нас мъдри и свети хора, то може ли да има по-голямо щастие от това да живееш сред такива същества. Аз бих искал да умра не един път, а сто пъти, само и само да отида на това място.
Така че и вие, съдии, и всички хора, смятам, че трябва да не се страхуваме от смъртта и да помним едно: за добрия човек няма никакво зло нито в живота, нито в смъртта.
И поради това, въпреки че намерението на тези, които ме осъдиха е да ми сторят зло, аз не се сърдя нито на съдиите, нито на обвинителите.
Вече е време да си тръгваме: аз – за да умра, вие – за да живеете. На кой от нас е по-добре само Бог знае.
Скоро след съда смъртната присъда над Сократ била изпълнена. Той изпил чаша с отрова и спокойно умрял, заобиколен от своите ученици. Подробности за неговата смърт са описани от неговия ученик Платон в диалога „Федон“.
(*Свободен преразказ, направен от Толстой по откъси от „Апология“ на Сократ, написана от Платон)
Посочи ми коафьора си, за да ти кажа какъв си!
|