Аз рядко изригвам тук, но когато някой си го проси

Прекалено често изригваш, а когато не изригваш, разнасяш наоколо именно онзи амбициозен панелно-състезателен привкус на човек, който формално се е отървал от евтиния соц-битовизъм. Недоволни евтини лелки, чички без кинти - собствените ти кошмари от детството и болните амбиции на панелните ти родители са те белязали за цял живот.

Поживяла съм и аз в бачкерски панелни квартали, под наем. Въжделенията на обитателите, твърдо набивани в главите на отрочетата им, са ми ясни. Целият онзи неистов зор - веднъж да се измъкна оттук, да изляза от казана, да реализирам мечтите и амбициите на цялото панелно /от немотия и еснафска амбиция сбрано в един комплекс/ стадо, да се додрапам до чужбината, до по-горно битово стъпало, до ехеееее, западен мъж, дето е къде-къде по-социално значим от тарикат Пешко от съседния вход, да натрия носа на лелките и техните прехвалени дъщери и синчета, че съм изпълзяла от обсега на презрението им. Да се върна от някъде си с навирен нос и да им се изфукам с вещи и парцали на стойността на месечните им доходи. И с живот като принцеса в къщи, градове и квартали, които са гледали само на снимка и по сериалите.

Болната амбиция на "измъкнах се, успях, сега ще им го начукам" на цацата от панелния развъдник е като жигосано на челото клеймо - за цял живот. Не може да се скрие, не може да се преживее.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите