Жестокото е, че и с много гроша не може да купиш вече "млади пенсйонери ще заприпкаме по къра, внуци, челяд лятос, хоремаг, облаче ле бяло.".

Когато бях малка ме гледаха на село. Баба ми вързваше носна кърпичка на главата и ме водеше на бостана да поливаме. Ние нямахме магаре и каручка, затова се возехме на съседските. Вечер, пред къщи, се събираха всички комшии. Аз седях на края на пейката и гледах как от двата края на улицата бавничко, с жилетка в ръка, идваха бабите. И започваше разборът на деня. Сушата, на кого пипера изгорял, за кого е била камбаната, попадята какво казала...Всеки ден. Еднакво и различно. Тук и сега.

Години наред, когато ме питаха каква искам да стана като порасна, казвах - баба!
Тогава не съм осъзнавала защо. Интуитивно съм усещала, че човешкият път е устроен да бърза, да се стреми, да се тормози да стигне до някаква задължителна точка на социална реализация, докато остарее, миряса и започне да живее наистина.

Просто съм искала да живея наистина, да прескоча няколко етапа и да си дойда на място. Затова казах в началото "жестоко е, че...". Скоро ще стана на възраст, когато няма да е нетипично да съм свободна по бабешки, а няма да имам местообитание.
Нито селата са села, нито бабите носят забрадки.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите