|
Ще прескоча Хавана, защото не знам дали ще ми стигне ентусиазма за всичко, пък Винялес ми легна на сърцето.
След неуредиците със самолета в Хавана Ироел все пак ни прати навреме такси, един Москвич Алеко, чиито прозорци се отваряха, но после не можеха да се затворят. Исках да си говоря с шофьора, но нямаше как от рева на двигателя. Шофьорът, младо момче, прибави и як регетон от радиото. Караше като луд, така карат доста хора там. Като видеше пешеходци се засилваше, за да ги сплаши и да не пресичат магистралата, обаче пък и те не падаха по гръб и си пресичаха без да им дреме. В Куба по магистралите под мостовете има нещо като стоянки и оттам хората се качват по камиони, автобуси и т.н. Чакат на сянка.
Винялес е малко градче, с много малки къщички като бунгала, повечето ремонтирани, защото се дават за квартири. Районът е нещо като резерват. Развиват предимно селско стопанство и туризъм. Нямат право да използват машини при обработката на земята или поне така казват. Има всякакви плантации- кафе, тютюн, маниока, манго...
Настаняваме се в много чиста къщичка, точно срещу един коптор (отново контрасти). Има прозорец от стаята към къщата, естествено пак без стъкла, поради което всеки звук се разнася из цялата къща. Така и не разбрах тези хора как пърдят, как правят секс и т.н. без целия свят да научи. Всъщност, май просто си живеят, без да им пука кой какво е чул. Хазяйката с лесно запомнящото се име Анаи се опитва да ни говори на английски. Не се получава много, но все пак се разбираме да ни направи бекфак (закуска) и успява да ни предложи такси, което да ни разходи из околността, защото имаме само два дни и пеша няма да успеем. Харесва ми начина, по който е направено едно информационно табло в коридора със снимки на забележителностите и атракциите. Има и езда сред плантациите. Анаи ме записва за езда на следващия ден. Кефи ме как си създават бизнес един на друг. Анаи изглежда не повече от 30-тина годишна, но впоследствие се оказва, че има щерка на около 16 години.
Дьоел, шофьорът, висок, здрав, зеленоок, симпатичен кубинец с гумени ботуши, ровичка нещо по розовия Шевролет от 1952 г., с ОРИГИНАЛЕН двигател, който каза, че обича като детето си. Естествено отваря се само едната задна врата и само отвън, но така пък се чувстваме дами, защото ни отварят и затварят. Дьоел също кара като луд, но когато му казвам, че всички кубинци карат така ми сочи едно синьо разрешително на стъклото, което показвало, че не е луд. Докато ни кара към шарените скали (скали с рисунки, които не разбрах кой е рисувал, защото Дьоел не ще да говори бавно, а за задължителния английски в училище казва, че малко го е попропуснал), минава през една къща да си прибере момчето и да го закара вкъщи, после ни показва къщата си с ресторантче, после ни води до плантация за тютюн и т.н. Междувременно ми обяснява, че майка му има същите очи като моите, но е и руса (няколко точки повече за майката) После отиваме до Индианската скала. Пред нея има вигвам и индианците гонят зли духове от туристите. За сигурно изгонване накрая хвърлят на рамото на туриста един животин, който ми прилича на опосум, но трябва да видя по-късно какъв е. В тази пещера навремето бягали негрите от плантациите. Много широка, с много ниши и река, която вероятно е замивала следите за кучетата. Сега в пещерата се разхождат туристи с моторни лодки. Замислих се дали в Европа биха позволили да пушат лодките вътре, но тук може. Изходът на пещерата е много красив, със спускащи се лиани. Отвън чака един бивол-такси с огромни рога.
Оттам се прибираме и засядаме в един бар с много вкусни коктейли. Всички сокове в коктейлите- ананас, кокосово мляко, лимонов сок и т.н. се правят на момента. С тях сервират и по една мини купичка с фъстъчки. Сервитьорите и барманите са готини, снажни кубинци. Това, което ми прави впечатление е, че във Винялес хората са по-бели, отколкото в Хавана или поне на мен така ми изглежда. Мацките ходят с чадърчета да си пазят кожите от изгаряне. Чадърчетата се ползват и като завали.
На следващия ден сутринта закусваме отново обилно и вкусно. Този път и кафето е хубаво, и плодовете супер пресни и узрели, все пак сме на село. Конят Кармело ме чака в една долчинка и потегляме. Момъкът-коняр, няколко пъти ми казва името си, но аз не мога да го запомня. По-късно, когато споделям този проблем с шофьора Хорхе (най-после нормално име), той казва, че и за него е трудно, защото в един момент в Куба започнали да кръщават децата с част от името на майката и част от бащата. Примерно от Исабел и Хорхе, става Хоиса (измислих си го, но и те така си ги измислят), поради което имената са най-разнообразни. Та, симпатичният момък първо ни закарва на тютюнева плантация. Там научаваме, че тютюнът първо се сее за разсад, после се пикира, после расте, бере с и т.н. и целият този процес трае повече от година. Държавата изкупува 90% от тютюна по норми, които би трябвало да са произведени. Ако не си ги произвел, да си. Съответно вероятно този, който определя нормите добре живее. Та, пушим ние по една пура, от която на мен ми се замайва главата, но пък ме кефи. Казват ни, че за разлика от промишлено произведените пури, в техните няма стабилизатори и е махната средната жилка на листото, в която има най-много никотин, демек пурите им са по-малко вредни от промишлените. Можело да се съхраняват в пликче, в хладилник до две години. Купуваме си пури за по 4 кука парчето и тръгваме.
В кафеената плантация ни показват кафеените дървета. След като се набере, кафето се суши да почернее в едни широки и аз не знам как да ги нарека. После се счуква, за да опадат люспите, защото горчат и се отвява, за да се разкарат същите тези люспи. После се пече повече за по-силно кафе и по-малко за по-слабо или поне аз така разбрах. Кубинците го топят в гореща вода в едни филтри и то става доста воднисто. По-късно ще кача снимки със съдовете.
В тази финка ни черпят и по едно питие. Аз си избирам канчанчара, в която разбира се забравих какво имаше, но май ром, меласа, мед и лимон. Добре подпийнали ни се отваря приказка с моите спътници, двойка млади италианци сладоледаджии. Девойката говори слабо английски, а момъкът се справя с испанския и английския. В един момент момата ми говори само на италиански, аз и отговарям на спенглиш, а момъкът се учудва, че аз я разбирам. Много весел разговор се получи. Ей тъй тръгваме към конете. Аз съм си взела и бутилка местен ром. Съответно леко залитам при качването и момъкът използва момента да ме подхване с две шепи под задника. Не че не можеше да ме подпре за хълбоците, ама пък кога друг път ще му се отвори възможност на момчето да хване истински български задник. Не му се сърдя много, още повече, че е симпатяга.
Оттам се насочваме към друга пещера. Там екскурзоводът ми подава ръка да вляза с думите: "Петдесет песос, моля" (за подаването на ръка, нали. готино чувство за хумор). В пещерата ни обяснява, че в тази пещера в зависимост от броя мохито, които сме изпили, ще видим и различен брой образи. Аз видях достатъчно. Също така ни информира, че не се смята, че сме били в Куба, ако не сме пушили пура, не сме пили мохито, не сме танцували салса и не сме правили секс с кубинец. Аз ще трябва да се върна за последното и то във Винялес.
Най обичам да чета, ама не мога.
|
Винялес [re: hubavka69-110043]
