|
Оттук нататък ще се опитам да карам малко по-хронологично, че иначе започвам да се обърквам за какво съм говорила. Ако някъде се повтарям, извинете ме.
Самолетът ни каца там. На тръгване от летището в Бон аз естествено заглеждам един готин, висок и добре сложен негър (ако евроатлантиците се стряскат от политическата ми некоректност, да не четат). Ами, готини тела имат, какво да направя. Облечен е с бяла тениска и явно не му е студено при европейските температури. На летището във Варадеро виждам как говори с една кубинка с униформа на медицинска сестра или лекарка, явно от персонала там, тя го насочва през конкретно гише и той тръгва натам. Обаче нещо не ми изглежда добре този човек... Замислих се. Беше със жилетка и шкембе. Докато осъзная, че шкембето е от контрабандна стока... След него минават една също толкова много черна млада жена и още една също толкова черна възрастна жена, които не бяха в самолета. Не знам откъде се взеха, но минаха през същото гише. Очевидно така се внасят вносни стоки в Куба.
Обръщам се на другата страна и очите ми се забиват в една огромна митничарка със зеленикава униформа. Под полата мацката е нахлузила черен дантелен чорапогащник, а върху черния чорапогащник къс бял памучен клин с бяла дантелка. Ако не ме беше страх, че ще ме арестуват, щях да я снимам, но не съм толкова смела. После разбрахме, че тези дантелени чорапогащи сега са много популярни сред държавните служителки в Куба.
Минаваме през митничарите, взимаме куфарите и излизаме. Нашият човек в Куба, Ироел ни е казал да вземем жълто такси, т.е. държавно, за да не ни одерат. В момента, в който излизаме обаче, биваме нападнати от тълпа хора с всякакъв цвят, които ни предлагат квартири, такси и кой знае още какво. Аз шашардисана се правя, че не разбирам, за да си поема въздух. Обменяме евро за кукове на бюрото на аерогарата и се запътваме към жълтите таксита. Един човек ни пита какво искаме, ние сочим жълтото такси, човекът свири с два пръста и идва един негър-шофьор, който обидено обяснява, че той ми е предложил такси, но аз не съм му отговорила. На моя смешен испански няма как да му обясня, че съм го взела за поредния навлек и така пътуването ни започва с един обиден шофьор, който сигурно ме смята за расистка. Обиден или не, закарва ни човекът до Варадеро. Там пита няколко души за адреса (джипиесите не са много популярни) и ни стоварва в къщата на сеньора Роса. Тук е първата ни приятна изненада. Сеньората говори доста чист английски и разбираем испански. Показва ни стаята, банята (с топла и студена вода, подчертано), дворчето с масите за закуска. Всичко е много чисто, спретнато и уредено. Е, тук е първата ни изненада- прозорците без стъкла. Ами, просто не им трябват. Тук никога не става толкова студено, така че щорите са напълно достатъчни. Е, това пълно проветрение ни играе лоша шега на сутринта, когато се включва някаква машинария, вероятно за затопляне на водата, която работи на нафта и няколко кълбета нафтов пушек влизат в стаята. Така или иначе трябва да свикваме с тази миризма, защото ни предстои Хавана. Е, събудихме се бързо поне. Затова пък ни очаква приятна изненада. Масата е подредена красиво, в закуската има местни плодове, прясно изцеден сок и яйца, ако поискаш. Има и някакви местни мармалади, които повече приличат на нектар, както и малко салами, кашкавал и т.н. Последните хич не ги бива. Кафето също е бляк, но с повече мляко се понася. И на следващите места плодовете и фрешът присъстваха неизменно.
След закуска се запътваме на опознавателна обиколка и плаж. По пътя виждам едно много хубаво момче. Нямаше как да го снимам, но ми напълни душата- висок, със слабо, мускулесто тяло, матова кожа, блестящи черни очи и европейски черти. По-късно срещах още няколко подобни млади момчета. Зад една ограда, както се оказа на детска градина, виждаме деца по бели потници, които правят гимнастика. Лелката, като ни вижда, че се заглеждаме, весело ни маха и поздравява "Hola!". Интересно, не мисли, че сме педофилки, а се радва, че обръщаме внимание на децата.
Тук ще пропусна малко подробности и ще мина на плажа. Ами ... огромен плаж... напред, настрани и в двете посоки, навсякъде плаж. Морето е във формата на елипса, вероятно защото няма носове като на нашето море, изумрудено синьо е, пясъкът е ситен и много светъл. Плажът е почти празен по нашите стандарти. Влизам в морето, топло е, отпускам се по гръб и точно над мен прелита електриково, синьо-зелена птица. Шашардисана търся фотоапарата, но естествено, докато отида да го взема тя отлита. После се оказва, че птицата е бяла, но просто крилата и отразяват синьото на морето.
Докато двете със сестра ми сме се отдалечили от хавлиите си забелязвам полицай, който се приближава към тях. Започвам да се чувствам виновна и отивам да видя какво става. Полицаят ни предупреждава да не си оставяме нещата без надзор, нищо че той си стои под палмите и наблюдава. Май на Острова на свободата все пак има престъпност.
Ще пиша още малко за Варадеро към края. Накратко- курорт тип Златни пясъци, но с доста по-добри хотели, градинки и т.н., там където са хотелите. Останалата част от градчето- типично за Куба градче с всичките контрасти. Красиви сгради- порутени сгради, стари коли навсякъде, таксита от всякакъв тип- конски, велосипедни, коли, моторетки, всичко, което се движи и може да превозва хора. Безброй пазарчета за сувенири, които все още имат свой облик, защото повечето от нещата наистина са типично кубински и са произведени в Куба. Липсата на валута в случая им помага да не се наводнят с китайщини. Чисти заведения, с келнери с бели ризи и черни поли и панталони. Еднообразна кухня, за която писах по-горе. И стига толкова за това, че се уморих.
Най обичам да чета, ама не мога.
|
Варадеро [re: hubavka69-110043]
