Аз съм от неблагодарните. Човек помага когато иска и изпитва вътрешно удовлетворение от това. Това е лесно, леко, приятно. Ти изпитваш потребност да дадеш и другият няма за какво да благодари.

Да балгодариш на майка си, че те е отгледала, на съседката че те е наглеждала, на учителката - че те е научила на нещо, на докторът - че те е излекувал. Да, някак е нормално, но не баш каквото питаш. От това не ме обзема усещане за благодарност - такова, че да се задъхам изобщо. Просто оценявам, но не благодаря.

Номерът е да помогнеш, когато не искаш. Тогава е за благодарност. Много такива примери. Помагаш, защото някой има нужда, а ти нямаш никакви такива потребности.

Щото за семейството ти, за приятелите ти, за колегите ти - си заслужил всичко. И те се кефят, че са ти дали нещо. И ти на тях. Благодарностите ми се виждат ужасно лицемерни.

Никак не си представям "Мамо, благодаря, че си ме родила и възпитала". Звучи ми толкова кухо, че чак се задъхвам от възмущение

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите