Само до някъде си права. Понякога човек не се предава, но тялото, въпреки грижите за него и умерения начин на живот, го предава.
Спомням си баща ми на 46 години - тогава стана дядо на първата си внучка, снажен, красив, усмихнат, бликащ от живот. На 59 години - инсулт, оживя и, макар че за мен душата на моя баща умря тогава, духът му беше силен и с много помощ от страна на близките си, се възстанови, но не напълно (инсултът и няколко месечното лежане на тази възраст не прощават). След това продължи да живее, да работи, случиха му се още операции, инсулти, рак, духът му беше силен, но баща ми вече не беше, както преди. Баща ми не се предаваше до края, но мозъкът му го предаде. 16 години, в които имаше и светли периоди, но и периоди, когато не познаваше часовника, цифрите, не познаваше нас, къде се намира, излизаше и се загубваше, не знаеше кой е...
Почина на 75 години от рак, който след 5 годишна ремисия изведнъж започна да действа с пълна мощ и за няколко месеца разкапа тялото му при страховити болки.