Абе, аз пак да се върна към майка ми, щото темата ти ми извика спомените. Тя почина преди 2г. Беше на 73. И последните няколко години някакси я преоткривах отново и отново. Вглеждах се в нея по някакъв нов начин, изпитвах жадно любопитство да я наблюдавам, да я слушам, но не просто да я слушам, а да се вслушвам какво говори и как точно го казва и се изразява... с една дума през последните години на живота й, по някакъв нов начин я откривах за себе си и се удивлявах, възхищавах, ставаше ми весело и топло на сърцето...

Та, мама никога не се е предавала, не се е отказвала, не се е превръщала в досадна стара мърморана... аз сякаш имам по-кисели моменти от нея. До последния момент искаше нещо да прави, не можеше, не я сдържаше дълго време съвсем нищо да не прави. Дори след тежката операция като я изписаха, преди да получи инсулт, се опитваше да помага в кухнята, говори ми нещо, а ръцете й сами посягат я лук да обели и нареже, я картофи да изчисти...

За физическо остаряване - си остаряваше, личеше си и, не е като да не и личи... Но някак много мъдро, спокойно и с разбиране се отнасяше и към немощта, и към болките... Имаше едно особено чувство за хумор и винаги успяваше да се надсмее над тях, да ги превъзмогне... имаше си нейни си трикове и шеговито разказваше, как успявала да издебне като я заболи левия крак, точно на него да стъпи, щото тъй или иначе вече я боли и прочее...

Докато лежеше в болницата преди операцията, я питам: "Мамо, страх ли те е?", пък тя - "Неее, че от какво да ме е страх, то няма нищо страшно, бе, спокойно" - мен ме успокоява, демек, сякаш ми е личало, че мен ме е страх за нея... И сега имам една снимка - последната, в болницата с малкия ми син са си направили селфи, усмихнати, развеселени... той ми каза, как тя разказвала много смешно, как се опитвала да стане от леглото, но не можела, обаче пак се изхитрила и успяла да се изправи...

Тя посрещаше остаряването си някак много спокойно и достолепно. Не съм забелязвала някакви признаци на невротичност, отчаяние, опити за реванш на младостта и прочее... Отнасяше се с разбиране, преодоляваше болежки, намираше сили и си спазваше определен двигателен режим до последно. Даже няколко месеца преди да се влоши състоянието й беше организирала гроздобер и покани цялата фамилия и тя самата участва в него. А преди гроздобера, цяло лято се грижеше за малкото си лозе. Цветята си никога не изостави, къщата и особено приятелките, компанията... до последно си говореше с всички близки и приятелки по телефона, правеха развеселени планове, как ще се срещнат и празнуват, като се възстанови...

Тези спомени ми предизвикват и мъка, и болка и сълзи, но и са ми голяма утеха и пример за това, как може човек достойно да посрещне и преживее старостта си и свързаните неизбежно с нея неудобства като физическа болка, съзнание за намаляване на физическите сили и умствена кондиция и как да бъде готов да посрещне смъртта си без да се вайка и оплаква...