добре де, моля те, недей така... колкото повече пишеш - толкова повече се излагаш някакси...
рамадан е бил дете, малък. на възраст е бил 1 година по-малък от дъщеря ти в момента.
порядките са били такива - женят ги както възрастните преценят.
запитай се - защо порядките са били такива?
защо не е било - както днес - учиш детето, подготвяш го за живота, даваш му старт, като му осигуряваш колкото можеш по-добри условия да порасне, колкото може по-добро образование и така нататък... - за да му връчиш постепенно неговия живот в неговите ръце и то да продължи. да се развива, да си роди то дете и така нататък.
а ти какво ще правиш когато дъщеря ти порасне и се заеме със своя живот? - ами ще си остаряла, ще се пенсионираш и ще си гледаш твоя. ще разчиташ на това, което си направила ти докато остаряваш, както и на това, че живееш в развито общество, което предоставя социални придобивки. ще вземаш пенсия, ако ти се вдърви дясната ръка - ще имаш възможност да ходиш на доктор да ти мери кръвното, да ти предпише хапове, да те лекува. ако не може да те излекува - ще си седиш така, с вдървена ръка, но това няма да е фатално за живота ти, защото няма да останат неиздоени кравите и козите, няма да остане непожъната нивата, неомесен хлябът, неизтъкана и неушита вълната на дрехи. ще си имаш банкомат за пенсията, мляко - в кутия от супера, хляб - нарязан на филийки - пак от там, дрехи - от магазина. ако съвсем се вдървиш - ще ти вземат гледачка дъщеря ти и мъжът й, или ще те оставят да се грижат за теб в заведение за палиативни грижи, а те ще си ходят на работа, за да плащат за това. всичко това - храната, дрехите ти, отоплението и осветлението, водата, която пиеш и изобщо всичко - ще бъде осигурявано от други, непознати за теб хора, а не както тогава - от семейството ти.
тогава - от като проходят, през хоп, та до гроб - хората са работили и са си устройвали живота си повече с ръцете си и гърбината си, поотделно, родово-семейно. сега разчитат на социума, много по-широко е станало "семейството".
тъй че е ... (с какво да заменя думата "глупаво") да съдиш за рамаданчо, че бил такъв и онакъв.
напротив - и на 14, и цял живот след това е бил по-мъж, по-любящ, по-сърцат, по-почтен, по-човечен, по-достоен човек, отколкото който и да било човек изобщо може да мечтае да бъде.
защото - какво е любовта?
този така неразгадан въпрос, отговорът на който е търсен от ябълката и листото насам, без никога да бъде формулиран изцяло, напълно, точно.
дали е да се юрнеш като коч ... а те и кочовете така не правят - както четем, ако не сме отглеждали овце... и до там.
дали е да сваляш звезди, да кършиш розови храсти, да пееш серенади... - образно казано, пък - пак образно казано - ако избухне пожар да се затърчиш да си спасиш гъзъ (после може да оревеш орталъка колко ти било мъчно). дали е да си пуснеш секси мустаче и да завъртиш с него главата на дамата на съцето си. дали е да имаш голям, голям, дебел, всеразораващ пенис. или големи-големи цици.
или е - ей така - цял живот да обичаш някого и да се грижиш за него, каквото и да ти стовари Животът на главата, на твоята и на неговата.
защо написаните истории за любов са толкова различни.
защо някои от тях се запомнят, а други... абе най-много да предизвикат вяло подмокряне в гащите, или някоя въздишка, дето не знае човек от скука докато чете ли го е връхлетяла, или от съчувствие.
ако искаш - направо мога да ти разкажа разказа за рамадан, силвина и руфат, за да разбереш изобщо за какво става дума.
понеже е ясно, че не схващаш.
което не е порок, разбира се, просто е... ами така, въпрос на подготовка, поглед изобщо на Света.
не зависи от епохата, не знам точно от какво зависи, но не е нещо срамно, искам да кажа. може би просто нещо като неособено пречещ недъг.