|
Да си дойдем на думата.
Точно децата на Капитан Гранд не съм я чела, но ще наваксам с достатъчно поводи сега. Жул Верн е очарователен.
Не ми се иска да засягам онези теми сега, но не мога да се сдържа - текстът звучи толкова...зеландски Всъщност изразява философията ми в голяма степен.
Моята Австралия започна преди много години с едно оръфано мече Панда, което са пратили роднините ни още през 60-те от Австралия. Не знам какво се е случило, но братът на моя дядо с горчицата е заминал много отдавна и постепенно е отказал с времето да поддържа връзка със семейството. Не съм разпитвала защо, обаче е време, понеже последните живи свидетели няма да останат дълго сред нас. За всеки случай в последствие се случват едни неща, има дори едно позорно кръвосмешение между първи братовчеди, от което се ражда и дете. Според мен най-основателната причина да не държим във връзка е, че просто няма какво да си кажем, обаче май нещата са се развалили именно поради онази шокираща рода история.
Да се върна на мечето. Беше една от любимите ми играчки защото кой през 70-те можеше да се похвали със съвсем истинска австралийска панда? Две оцъклени очички и голям черен нос, проскубано от игри и подмятания. Единствената връзка с една магическа дума, за чиято истинност свидетелстваха само картите в Големия руски атлас - Австралия. Много добре си спомням шока от осъзнаването на факта, че имаме толкова близки роднини на другия край на света. В един свят където връзките се осъществяваха с писма пътуващи с месеци, а комуникацията е била истинска привилегия, да установиш, че някакви хора, които следва да са ти близки са се отзовали буквално на майната поне за мен беше разтърсващо усещане. Известно време живеех с надеждата за някаква екзотична връзка, но по-възрастните от мен забъркали такава каша, че в някакъв момент дори не се споменаваха по между си. Дядо ми, онзи с горчицата въобще не говореше за брат си, което ме навежда на мисълта, че са били дистанцирани и по ред други причини, за които така и няма да научим. Австралия си стоеше олицетворена от мечето с ужасен цвят /няма такова кафяво/ далечна и напълно непозната, някъде в пространството докато не се появи Календарът.
Бях значително по-голяма когато се пови той. Вероятно е бил от тези, които сега се продават във всяка книжарница, при всички случаи донесе от някоя чужбина и на него се мъдреше ето това:
Висеше си той в кухнята и с мама потъвахме в снимката. Много добре си спомням суперлативите, с които я кичехме. Колко пъти съм извървяла мислено пътя през степта до скалата само аз си знам. Под снимката имаше чуждоезично описание Ayers Rock бла-бла-бла. И разбира се аз я отбелязах в Големия руски атлас, планирайки как ще я покоря все някога. И до ден днешен си стои там очертана с кръгче заедно с други набелязани цели.
Големият руски атлас беше /и си остава/ едно от най-безценните ми притежания, служило вярно десетки години. Много се забавлявам с това, което съм натворила в него. Там се мъдри Бермудския триъгълник съвестно начертан с молив точно по координатите си, върху океаните има записки относно екзотичните острови, стрелка за Марианската падина, трансибирската железница с пунктирана линия, пътуванията на големите мореплаватели с цветни фулмастери, Еверест покорен от мастилено петно, Великденския осторов е миниатюрна точка, до която се кипри един нескопосен, кой знае защо оранжев Големоух защото "Аку- Аку" на Хейердал ми беше настолната книга в даден момент, няколко неизвестни с предназначението си маркировки и всякакви планове запечатани с химикалки. По някое време съм се сдобила с лепящи се листчета и те са буквално навсякъде изпъстрени с какви ли не важни забележки. Големият руски атлас е трогателен дневник за интересите ми през годините и неоспоримо доказателство, че периодично съм изследвала Австралия стига да ми се е набивала пред погледа. Забелязах, че съм отделила време и за Тасмания, но дребничките и очертания бързо са ме отказали поради липса на повече данни.
Естествено благодарение на новите възможности Австралия започна да става все по-близка, леснодостъпна. Винаги се появяваше нещо що годе значимо за изследване, въпреки че отдавна не й обръщах внимание предвид по-целесъобразните дестинации, които ми се изпречваха. Но явно си е останала голяма тръпка, защото стига да реши да се появи от някъде веднага ми хрумва да щипна и на там.
Има само една много голяма пречка, която все още не съм намерила средствата да разреша. Все пак говорим за континент. Както и да го пресмятам, за да си начеша крастата трябва да остана поне една година там, да съм напълно свободна и добре подплатена финансово. Мога да се огранича и с десет седмици. Разбира се, че мога да се огранича и с две...Но някак си не ми се откъсва от сърцето престоят там да е по-малък от три месеца, с които изобщо не разполагам. Убедена съм, че ще е много весело пътуване, защото повечето австралийци, които познавам са доста неадекватни по отношение на нашия свят. Когато гръцката ни младеж от братовчеди се появиха за сефте с изненада научихме, че представата създавана от общностите там е изградена предимно на спомените на самите емигранти. Така те пристигнаха за първи път в Европа с идеята за един свят живеещ с нравите от 60-те и 70-те години. Имаше такива разминавания относно разкази и действителност, че заедно се кикотехме до припадък с това, което са вярвали, че ще заварят. Вероятно и с мен ще е така, защото съм сигурна в разминаването на интерпретации и реалност. Още една основателна причина да си занеса задника на другия край на Планетата.
И за да не секне логореята, държа да спомена, че Нова Зеландия е не по-малка тръпка за сетивата ми. Напоследък дори води щафетата. Опасява ме само едно. Почти съм сигурна, че НЗ толкова ще ми хареса, че няма да искам да се върна. После ще се бия в кратуната, че не съм използвала точките си навреме... Да си имам проблемите !
|
Re: Еха, [re: MilaO6]
