|
тази ти тема за Австралия ми спомни, кога за пръв път истински ми се прииска да отида на другия край на света - то Австралия си е другия край на света, де
От "Децата на капитан Грант":-))) То там и други екзотични земи бяха описани, обаче, аз си харесах първо Австралия...
Вторият път, когато почти болезнено физически усетих желание да отида в Австралия, беше преди няколко години, когато ми попаднаха отделни преведени части от книгата на Марло Морган "Заслушани в молитвата на Вселената". (английския оригинал е "Mutant Message Down Under")
В книгата се разказва историята на американска лекарка, специализирала природолечение, на която й се отдава възможност да се запознае с живота на едно местно австралийско племе – кореняци и да участва заедно с тях в пътуване през Австралия в рамките на международна социална програма в помощ на австралийското коренно население. Младата лекарка постепенно откриват свят, в който важат напълно други закономерности: кореняците живеят в пълно съответствие с дивата природа, имат извънредно развито чувство за ориентация и са способни да преживеят и в най-неблагоприятните условия.
За времето, в което Марло Морган достига до познанието, че начинът на живот и духовният свят на австралийските праобитатели, макар на пръв поглед могат да изглеждат примитивни, всъщност са много по-дълбоки и автентични, отколкото нашата модерна цивилизация.
Връщайки се отново в цивилизацията, М. Морган описва преживяванията си и опита си от живота между кореняците в литературен първообраз под заглавието "Заслушани в молитвата на Вселената" в собствено издателство. За кратко време произведението печели световен отзвук. За три години книжката е била преведена на почти двадесет езика и се подготвя филм по нея.
Ето няколко интересни - според мен - откъси от книгата:
***
Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ставаше. Колкото по-горещо ставаше, толкова повече растителността и сякаш целият живот изчезваха. Ние вървяхме в пясъчна местност, където само няколко високи, изсъхнали стебла се появяваха на кичури. Нищо не се виждаше в далечината - нито планини, нито дървета, нищо. Беше ден на пясък и пясъчни водорасли.
Същия ден започнахме да носим огнената пръчка. Тя представлява парче дърво, което лекичко полюшвахме, за да поддържаме тлеенето му. В пустинята, където растителността е от такава ценност, всеки малък трик, призван да осигури оцеляването, влиза в употреба. Огнената пръчка се използваше за запалване на нощния лагерен огън, когато сухата трева започна да се счита едва ли не за възнаграждение. Наблюдавах също как членовете на племето събираха и не често срещаните купчинки изпражнения, оставени от пустинните животни, особено тези от кучето динго. Те се оказаха калорично гориво без мирис.
Напомни ми се, че всеки един притежава много таланти. Тези хора прекарваха живота си, като се осъществяваха като музиканти, лечители, готвачи, разказвачи на приказки и така нататък и съответно си даваха нови имена и промоции. Аз започнах първото си племенно участие в изучаване на собствените си таланти, като назовах себе си шеговито
Събирач на Лайна.
.......................
Най-общо племето се радваше на отлично здраве. По-късно успях да определя вида на някои цветни листенца, които те ядяха срещу бактерията на коремния тиф. Чудех се дали тяхната имунна система не се поддържа по този начин, нещо, което ние постигахме с ваксините. Знам, че австралийската праханка съдържа противоракова субстанция, която се нарича калвацин и която в момента изследват. Те познават също и антитуморна субстанция, наричана акроницин, и я извличат от вид дървесна кора.
Племето на Истинските Хора притежаваше невероятно силно зрение. Един пигмент, намиращ се в няколко от техните растения, всъщност представлява приемлив химикал, използван в офтамологичните лекарства за нежните капиляри и очни кръвоносни съдове. През хилядите години, докато са имали Австралия за себе си, тези хора са изучили как храната оказва влияние върху тялото.
Проблемът с консумирането на диво растяща храна е в многобройните отровни клопки. Племето обаче веднага разпознаваше вредните части на растението и се бе научило как да ги отстранява.
...................................
Общуването ни не беше никак просто. Произнасянето на племенните думи представляваше особена трудност. В много от случаите те бяха твърде дълги. Например те говореха за племе, наречено Питжантжатжара, и за едно друго, наречено Янкунтжатжара. Много неща ми звучаха еднакво, докато не се научих да се вслушвам изключително внимателно. Знаех, че журналистите по света нямаха общо съгласие как да пресъздават аборигенските думи.
Вместо да си служат с една-единствена дума за пясък, те имаха повече от двайсет различни думи, в които влагаха информация за видове, състав и описание на почвата в Пустошта. Но някои думи, колкото и малко да бяха те, се учеха лесно, като КУПИ, което значеше вода. По всичко личеше, че на тези хора им прави удоволствие да усвояват моите думи, пък и бяха повече пригодени да учат моя език, отколкото аз техния. И тъй като те бяха домакините, аз ги оставях да постъпват така, както намерят за добре. От историческите книги знаех, че когато британската колония за първи път се е установила в Австралия, е имало повече от двеста различни аборигенски езици и шестстотин диалекта. Но в книгите не се споменаваше за разговор по телепатичен път или с жестове. Аз се облегнах на една доста примитивна форма на знаков език, защото това беше най-разпространеният метод за общуване през деня, докато очевидно те си пращаха ментални послания и си разказваха цели истории по техния си телепатичен начин. За мен беше много по-учтиво да покажа нещо на човека до себе си, вместо да изговоря някое изречение. Ние използвахме универсалния знак с пръсти, за да кажем „ела тук”, вдигахме длан за „стоп” и слагахме ръка на устните си за „тишина”. През първите седмици на мен често ми бе напомняно да пазя тишина, но междувременно аз се научих да не задавам непрекъснато въпроси и да изчаквам да бъда въведена в познанието.
.............................................
В края на церемонията, докато се готвехме да тръгваме, беше ми съобщено, че е мой ред да водя. Трябваше да тръгна начело, а племето щеше да ме следва.
- Но аз не мога - възпротивих се. - Не зная накъде отиваме, нито как да намирам каквото и да било. Наистина оценявам предложението, но просто не ме бива да ви водя.
- Трябва да го направиш -беше това, което чух в отговор.- Време е. За да опознаеш своя дом - земята, всички нива на живота и собственото си отношение към видимите и невидими неща, трябва да предвождаш. Хубаво е за известно време да вървиш като последен в някаква група, може да се приеме и да прекараш известно време, смесвайки се с тълпата, по средата, но на края всеки трябва по някое време да води. Не е възможно да разбереш ролята на водачеството, ако не приемеш тази отговорност. Всеки трябва да преживее и трите позиции, без изключение, по различно време, рано или късно и ако не през този си живот, то някога, когато и да е! Единственият начин да преминеш с успех през едно изпитание е да се подложиш на него. Всички изпитания, на което и да е ниво, винаги се повтарят под една или друга форма, докато не ги преодолееш.
Така че ние тръгнахме под мое водачество.
Знаех, че ако племето не ми помогне в най-скоро време, всички със сигурност щяхме да загинем...
И вторият ден отмина без храна, вода и помощ. Тази нощ бях твърде изтощена, разсипана и обезкуражена, за да положа дори кожата за възглаве. Мисля, че вместо да заспя, просто припаднах.
На третата сутрин аз обиколих всеки от групата и на колене молех с толкова висок глас, колкото умиращото ми тяло можеше да си позволи:
- Моля, помогнете ми. Моля ви, спасете ни.
Беше цял подвиг да изговарям думите, защото се бях събудила със залепнал за небцето език.
Те ме изслушваха и се вглеждаха в мен, но само стояха като дървета и се усмихваха. Имах впечатлението, че размишляват и сякаш искаха да ми кажат:
- И ние сме гладни и жадни, но това си е твое натрупване на опит, така че ние изцяло те подкрепяме в това, което трябва да научиш.
Ние вървяхме и вървяхме. Въздухът беше застинал, а светът безкрайно негостоприемен. Сякаш ме възприемаше като навлек, на когото трябва да се окаже съпротива. Отникъде нито помощ, нито измъкване. Тялото ми, безчувствено от жегата, отказваше да реагира. Умирах. Това бяха признаци на фатално обезводняване. Та значи това беше. Умирах.
Мислите ми скачаха от едно на друго.
Мили Господи - казах си аз. - Помогни ми да разбера какво става.
Отговорът дойде мигновено.
Бях пропътувала повече от десет хиляди мили от своя град в Америка, но не бях помръднала и на инч в мисленето си. Аз пристигах от света, ръководен от лявото полукълбо на мозъка. Този свят бе основан на логика, оценъчност, четене, писане, математика, причинно-следствена връзка. А тук се намирах в действителност, ръководена от дясното полукълбо на мозъка, с хора, които не ползваха нито една от моите така наречени важни образователни идеи и цивилизационни необходимости. Те бяха господари на дясното мозъчно полукълбо и живееха, движени от творчество, въображение, интуиция и духовни идеи. Те не смятаха за необходимо да обличат в думи общуването помежду си, то се осъществяваше чрез мисъл, молитва, медитация или както щете го наречете. Аз бях искала и молила за помощ на глас. Колко ли невежа съм им се сторила. Който и да е от Истинските Хора би помолил мълчаливо, един ум би помолил друг ум, едно сърце - друго сърце, един индивид - универсалното съзнание, което свързва в едно целия живот. До този момент се бях считала различна, отделна, настрани от Истинските Хора. Те повтаряха, че ние всички сме Едно и те живеят в природата като Едно, но дотогава аз бях само наблюдателят. Аз самата се държах настрана. Трябваше да стана Едно с тях, с Вселената и да общувам по начина, присъщ за Истинските Хора. Така и направих.
- Благодаря - казах аз наум към извора на това просветление и след това отново наум извиках: - Помогни ми! Моля те, помогни ми! - Използвах и думите, които чувах племето да произнася всяка сутрин: - Ако е за мое висше добро и за висшето добро на целия живот, който е навсякъде, позволи ми да се уча.
Веднага в главата ми се оформи мисълта: „Постави камъка в устата си.” Огледах се. Нямаше никакви камъни. Вървяхме по пясък, гладък като за пясъчен часовник. Мисълта се появи отново. „Постави камъка в устата си.” Тогава аз се сетих за камъка, който бях избрала и все още държах върху гърдите си. Беше стоял там с месеци. Направо го бях забравила. Извадих го и го налапах, после го запремятах из уста и като по чудо усетих навлажняване. Скоро започнах и да преглъщам. Просветна надеждица. Може би не беше писано да се мре този ден.
- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти - изрекох мълчаливо. Избиваше ме и да си поплача, но тялото ми не разполагаше с достатъчно влага за сълзи. Така че продължих да моля за помощ на ум: - Аз мога да се науча. За целта ще направя всичко необходимо, каквото и да е то. Само ми помогни да намеря вода. Не знам какво да направя, какво да търся, накъде да вървя.
Мисълта се появи в мен: „Бъди вода. Бъди вода. Когато си способен да бъдеш вода, ще намериш вода.”
Не знаех какво означава това. За мен то нямаше смисъл. Да бъда вода!? Не беше възможно. Но аз отново се съсредоточих да забравя моето програмиране съобразно обществото на лявото мозъчно полукълбо. Изключих логиката, причинното мислене. Отворих себе си за интуицията, а затворих очи. И започнах да бъда вода, вода. Докато вървях, карах сетивата ми да работят. Можех да помириша водата, да я вкуся, да я усетя, да я чуя, да я видя. Аз бях студена, синя, бистра, кална, застинала, вълнообразна, заледена, топяща се, изпаряваща се, пара, дъжд, сняг, мокра, хранителна, разплискваща се, разливаща се, безкрайна. Аз бях всеки възможен образ на водата, който ми дойде наум.
Без часовник не можех да бъда сигурна за времето, но можех да изчисля, че не бяха минали повече от трийсет минути от момента, в който започнах да бъда вода, до другия момент, в който ние завирахме глави във вира и крещяхме от радост...
|
Re: Еха, [re: zimbra-207578]
