Сълзите спряха, вцепенението се разсея, остана само усещането за нещо безвъзвратно отлетяло. Нещо ценно, леко и нематериално. Виртуално и реално.

Да напиша нещо мъничко и простичко, само няколко реда в неговия стил –за него селянина. Без излишни думи и напарфюмирани слова.
Не толкова за него, колкото за нас, За утешение и спокойствие
Но мога само да го цитирам :

естествените неща в живота са много по-разнообразни, живи, изразителни от всяка съчинена история, конструкция...

човек с цялата си мощност, интелект, ум, техника - не може да направи една бълха, например...
та затуй - щом като не мога да направя бълха - еми по-добре да разкажа за нея...

тъй си я карам -
пиша си за удоволствие -
и за удоволствието на читателя - един да е, пак е кеф..


направих каквото трябваше –
а на връщане гледах ей-тоя Балкан откъм Дунавската равнина -
и като малък - а и сега - винаги ми се струва, че има някакви градове, някакви обиталища - там някъде, в дъното, дето се сливат Земята и Небето...
сигурно, сигурно има...

тия растения са магически... а иначе растат на оградата ни с оня двор - с Лисицата, Ореха и Бай Антанас...

АКО ЗНАЕШ САМО КОЛКО ТЕ ОБИЧАМЕ !
някой ми го казва силно, ясно и отчетливо – изтрещява го – като от фуния - до самото ми ухо…
отварям очи - няма никой в тъмнината – само на монитора се премятат цифрите 04.00.00, после - 04.00.01.. 04.00.02…
да – това са търсените точни думи… това са точните думи…
…и това е същият онзи глас, който някога, пак в такъв час ме разбуди -
СТАНИ И ИДИ !
ми каза тогава - някога си –