|
Много хубава тема Дарки. Благодаря!!!
От известно време се опитвам да си задам правилния въпрос, за да получа верния отговор, защото съм се оплела в чуждите мечти. Нали знаеш, че когато човек не живее сам лесно забравя своите. За това е желателно някой да те събуди, а ти преносно и буквално го направи, понеже е първата тема която видях със сутрешното си късно кафе, а въпросът ме разтърси с простотата си, въпреки че изглежда тривиален. Но не е защото често дори не смеем да си го зададем по ред ясни всеки му причини.
На скоро се оплаках на Джени, че "не знам какво искам", не защото това е така, а защото приоритетите сега са различни от приоритетите тогава. И те изместват нереализираните мечти /прав си, че за реализираните сякаш няма място в тази тема/ на заден план, често до тихото отчаяние. Защото често нашите мечти не са мечтите на спътниците ни и ако искаме да осъществим нашите си даваме сметка, че те сякаш не са подходящи за тях. Но дали е така? Ако ние сме тихо отчаяни как да правим другите щастливи? Как да мислим за себе си, когато има други, за чиито малки или големи мечти трябва да се грижим? Всъщност това е голяма грешка в мисленето, която всеки изминат ден осъзнавам как вреди освен на нас, така и на хората, които обичаме. Защото най-важният урок, който трябва дадем на децата си е собственият ни пример.
Имам си една мечта и винаги съм я имала, а много пъти се отказвах от нея, не окончателно, активно й намирах заместители. Заместителите ме научиха само на едно - че мечтите могат да се реализират, колкото и невъзможни да изглеждат на момента. Че се променят според времето и обстоятелствата, но основните, незадоволените остават и наболяват като незараснали рани. Време е да си върна Мечтата безкомпромисно. И без това е добра мечта. Надали би навредила някому . Дори се чудя защо до сега съм я избутвала от общите приоритети, след като може самата тя е добър общ приоритет. И ако я сложа на кантар с направеното до сега везните натежават изцяло в нейна полза.
Още веднъж ти благодаря Дарки, че ме върна обратно! Тихото отчаяние е заразно като щастието. Човек наистина трябва да избере, с кой от двата вируса ще инжектира останалите. И с каква духовна подплата ще пусне децата си сами в Големия свят - тази на примирения човек, или тази на реализиращия, оптимистичния и отворен за щастието си такъв.
Пс. Давам си 5 години. Защо да чакам 10?
Редактирано от Lilla My на 05.11.14 10:49.
|
Re: тема за мечтите с главно М [re: DarkSide]
