и защо е нужно да се тормози човек за нещо, което я стане, я не стане в бъдеще, а дори не помисля за това какво сам прави в момента, за да съблазнява или отблъсква хората от себе си


Според мен защото това е човешко. Ако не се "тормозим" за неща които са извън контрола и способностите ни да променим - няма да сме хора, а съсухрени мъдреци или безчувсвени роботи. Или в краен случай дървени шопи. Но при тези последните, това си е баш поза. Класическата максима - "Не ме е яд, че на мене ми е зле, а че на Вуте му е добре", категорично опровергава онази другата - "Оти да се косим, като че ми мине.")

Може всякакви мантри и заклинания да си правим, но пак ще се вживяваме в живия живот, докато го все още живеем и имаме 2 грама остатъчен мозък в чуторите си.


По темата: Смятам, че ревността не е нито грях, нито престъпление. А в умерени дози може дори да е целебна. Ако някой изобщо не ревнува, било защото смята партньора си за вечно в кърпа вързан, било защото не му пука, било защото е "над тези неща"..., - ми начи е извън земен или извън сетивен. Нищо сигурно няма в този свят и в любовта като негов фокус още повече.
Да вземем за пример така наричаната безпричинна ревност. Тази която или е безпочвена или е недоказуема, "интуитивна" да я наречем.

В зрънцето съмнение е зародиша на тази ревност. Не във вечно искащата, ламтящата и егоцентрична човешка при/ по-рода.

В някаква умерена степен обаче тази ревност е не само разумна (защото природата празно място не понася например) - ирационална колкото и да е, но и полезна. Ако щеш, тя е даже най-естествена. Няма място за благородство тука. Еленът дето уж е най-благороден и той си троши нервите и сурия сурат. Полов и естествен отбор. Няма място за трети.

Има неща които не може да се разделят. Има обич, която ако не е само към нас насочена - не е обич. Има граници които не бихме искали партньора ни да прескочи.

В процеса на еволюцията еленските рога стават невидими. Челните таранни удари и бруталното блъскане се заменя от по фино шипкомерене и прочие. Но поантата остава. Състезание между отделните индивиди. И ако не взема медала, който е златен в мислите ми, значи ще ме е яд на конкуренцията. Естествено любимите не са купи, медали или неудушевени предмети за които да се надпреварваме. Те са си толкова независими и самоценни колкото сме и ние самите. И когато отидат при други - по своя воля трябва да приемем загубата и болката с чест. Дарба е да можеш да губиш. Да се държиш достойно и тогава. А може би точно тогава сме и по истински от всякога. Когато ни боли, когато ревнуваме, но не тровим никого освен може би себе си.

Обсебването, твоето собствено или опитите да обсебиш някой друг вече е проблем.

+++

Твърдения от рода - "Аз ще направя всичко възможно да не разбера, ако партньора ми си има някой ..., страхът от истината ..." си е чиста проба бягство от свободата.
+++

Най кофти е всъщност обаче, ако няма любов, но има ревност. Психарско и болестно...

Прав или изправян.