|
го писах от сутринта цял ден с почивки... Накрая си викам, няма смисъл да го пускам, обаче, ето че го пускам... Ако имаш хал и търпение, прочети го...
Страхотно! Благодаря за ярките подробности, които представени макар и като допълнение, започват да светят със собствена светлина
Филмът, мисля, показа цялата палитра на чувствата, през които е преминал съпругът на Айрин... включително и злорадството, което се прелива ту в любовта, ту в болката, ту в нараненото мъжко его и т.н...
...дали така са стояли реално нещата няма как и кой да каже... защото - коя реалност или чия реалност... свръхобективна реалност не съществува, реалността е квантова, т.е. двойнствена, полиизмерна, многопластова... това, което наричаме реалност, всъщност е съвкупност от т.н. "субреалности" - усещане, преживяване на реалността от различните субекти или различните гледни точки, ракурси, ъгли, аспекти на всеки един субект...
По този повод, що е реалността и кой има вето върху нея има купища изписани философии, но се сещам за една изключителна демонстрация, за това, колко течно, флуидно и изплъзващо се е това понятие... Ще си позволя да се разпростра надълго по темата, защото е неделя и имам време за подобно разточителство... да му мислят тези, дето се хванат на въдицата да ме четат...
Преди доста години, Драго Чаят в авторското си предаване, оплюто и свалено по-късно от ефир, беше поканил Рангел Вълчанов за разговор за реалността и художествената реалност... този разговор се оказа една страхотна алюзия, парадокс и абсурд, при това едва ли планиран по сценарий. А ако е бил предусетен, планиран или умишлено инспириран от Чая то, каквито и забележки да имаме към него, трябва да му се признае невероятния усет към драматизма и художествените моменти в истинската реалност, които я превръщат в художествена...
След Рангел Вълчанов трябваше да говори психологът(преподавател в СУ и НБУ) и хипнотизаторът, Председател на Дружеството по хипноза в България ( изучавал хипноза по американската и руската системи в Щатите и Русия) покойният Милен Николов. Простото, популярно и достъпно обяснение за хипноза, което той даде беше, че хипнозата е особено състояние на съзнанието, при което човек става по-малко чувствителен на едни дразнения от реалността и повече към други. Има различни степени на хипноза и всеки човек без изключение по много пъти на ден изпада в някои от тези степени, особено в по-леките. Като пример за това, той посочи леката еуфория, която човек изпитва при слушане на приятна музика, при пътуване в лек автомобил или влак, откъсване от реалността, докато чете книга, гледа филм или театрална постановка и пр. Белег за това, че човек е в „особено състояние на съзнанието” или в лека степен на хипноза, изразено на професионален език е, че докато извършва тези дейности, човек може да изключи съзнанието си за други сигнали и дразнения от реалността около себе си, като да не чуе шумове, дори когато го викат по име, да изгуби представа за времето, за това, че се стъмва или съмва и т.н. понякога до такава степен, че връщането му в реалността да му коства значителни усилия. Психологът-хипнотизатор говореше убедително, аргументирано, спокойно и с тон и стил на учен, без да се поддава на изкушението да налага или натрапва мнението си или пък да манипулира участниците в дискусията. Беше довел и своя пациента, с която направи няколко демонстрации. Успя да докаже, че хипнозата е научен метод, който успешно може да се използва за лечение при някои заболявания.
Обаче, Рангел Вълчанов като един Тома Неверни, нито за миг не се остави да бъде убеден, че хипнозата не е шарлатания, в което той твърдо вярваше. Тогава хитрият Чай реши да прекъсне спора, като даде на разговора друга насока, в която да „излови” Вълчанов, понеже изглеждаше най-малко нелепо такъв творец от ранга на Рангел, който създава неподражаеми художествени реалности, да твърди, че самият той, когато пише и когато представя написаното под форма на филм или театрална постановка не се намира в „особено състояние на съзнанието”. Помоли го да изиграе един откъс от „Лазарица” по Радичков, върху който в момента работел. Изпълнението беше покъртително и докара сълзи на всички в студиото и пред екрана, включително и самият той – неверника Рангел В. се просълзи. Когато го „уличиха” в променено състояние на съзнанието, той разбира се, категорично отрече, като каза, че това било просто роля или игра. Е – пак го питат – докато играеше тази роля, кое беше истинската реалност? И в какво състояние на съзнанието бяха всички останали просълзили се... и те ли играят „роля на искрено просълзени”? Психологът-хипнотизатор обясни, че това е често срещано явление, хората да не разбират и усещат различните нива или степени на съзнание и свързаното с това възприемане на различни реалности...
В този момент Рангел Вълчанов изведнъж получи инсайт за „успоредните реалности” и разказа накратко някакъв сценарий, върху който работел – доколкото съм в течение, не съм го видяла все още реализиран. На един остров – държава избухва кървава гражданска война. По цял свят текат новините на БИ БИ СИ, в които на фона на ужасяващите кадри със неутралния дистанциран глас на диктора се съобщават разни факти и цифри с претенцията, че отразяват най-пълно истинската реалност. Когато хората от острова гледат новините на Би Би СИ за себе си, те не се разпознават и не разпознават своята реалност и казват, че това няма нищо общо с това, което те са преживели и което те смятат за своя реалност. За тях новините на БИ БИ СИ са неистина или манипулация на истинската реалност.
Във филма „Айрис” беше пресъздаден именно този проблем за успоредните и преливащи се една в друга реалности на творческия човек, на човека на изкуството, но и на тези, които живеейки до него, споделят тези реалности, преплитайки ги със своите... Понякога, всъщност често, е трудно да ги отличиш, когато живееш успоредно в двете... живот като в художествено произведение...
|
Re: Ей това сега, [re: Лил]
