Когато човек се сблъсква многократно със смъртта преди да настъпи неговият собствен час, той неминуемо претърпява еволюция в отношението си към смъртта и започва да гледа на нея по различен, от наложения от социума, начин.

Едно от съображенията ми против евтаназията е, именно осъзнаването, че както раждането, така и смъртта са лични, персонални и строго индувидуални преживявания - нещо като индувидуалния генетичен код на всеки човек и човек не би следвало да бъде лишаван от "персоналната си съдба" или от най-важните си персонални преживявания, каквито са раждането и смъртта. В този смисъл, евтаназията лишава човека от личното му и персонално право за преживяване на собствената му смърт (в случая не говоря за вяра в нетелнността и живота след нея и т.н..), като го унифицира за удобство на механистичния принцип властващ в социума и според който хората започват да се раждат и умират на "конвейр" по идентичен начин - в несъзнаване на собствените си начало и край.

Във връзка с работата си имах шанса да се докосна до една област наречена условно "пренатално възпитание". Пренаталното преживяване обхваща освен времето преди зачеването, вътреутробния период и известно време след това - да речем някъде около 2 часа след раждането. Изследванията на тези 2 часа след раждането от половин век насам, носят изключително обемна информация, какво се случва с детето и неговото съзнание през това време и как то се отразява по-късно върху живота на човека. Естествено няма да се спирам подробно на изключително потресаващите резултати от тези наблюдения и изследвания, а ще спомена само това, което има макар и косвена връзка с темата за евтаназията в нейния унифициращ човешката смърт, аспект.

Лавинообразното нарастване на раждането през последните 30-ина и повече години, чрез всевъзможни начини с упойка на родилките и по начини, различни от естествения, води до едно от най-непредсказуемите последствия. Човек идва полуупоен на този свят, непосрещнат от нито едно близко същество, каквото е майката, която "спи непробудно", вместо да осъществи първият нежен контакт на детето с грубия външен свят и по този начин да осъществи т.н. психическото раждане, непосредствено след физическото (колкото по-близо са двата акта на физическото раждане и на психическото чрез първата майчина милувка, прегръдка и целувка, толкова са по-големи шансовете на детето да израстне здрав, завършен и пълноценен индивид).

Вместо това, човек бива посрещнат грубо и жестоко от дежурни безлични и ужасяващи за бебето, манипулации, унифицирани и като физически действия и като отношение. По същия начин, чрез евтаназията човек си отива "унифицирано" и безлично от този свят. Риторичният въпрос е, как да очакваш от такива хора в отрязъка между унифицираното си раждане и също такава унифицирана смърт, каквато ги очаква, да не се държат като унифицирана маса човешки същества!?