Земетръс

Драги ми Смехурко,
Заспал си бях сладко. Сънувах, че срещам батя Патилана. От Париж се връща със аероплана. Аз уж съм отворил нашия прозорец и размахвам кърпа. В миг аеропланът почва да се спуща. Към мен се извръща и се блъсва силно о нашата къща. Тя се разлюлява… Стресвам се и скачам. Настрани политам. Гледам мама, татка — и те се люлеят.
— Какво има? — питам.
— Земетръс, земетръс! — Мама отговори. — По-скоро навънка, да се не повтори!
Наметнахме бързо дрехи и завивки. Обухме обувки кой каквито свари. Изскочихме вънка. Нашата слугиня, тежкокрака Злата, в двора ни настигна с метла във ръката.
— Оле, господарке, какво чудо стана! Ох, колко се стреснах! Сърцето ми, Божке, и сега играе!…
Мама я попита:
— Таз метла каква е?
— Метла ли съм взела? Ох, Божичко мили? Пък мислех да грабна новата забрадка.
В туй време завика съседката Радка:
— Чакай, чакай, Ваньо! Къде ще се връщаш. Остави котака! Стой при мене тука!
— При тебе е кака — обади се Ваньо, — а вътре затворен, мяука котака!…
Като чух котака, спомних си за баба. Горката! Къде ли от страх зъби трака?
И оставих мама, и оставих татка, сблъсках се отвънка с съседката Радка — тичам да намеря баба Цоцолана. А у тях на двора вече се събрали всички мои хора.
— Скоро, Данчо, скоро! — посреща ме Дана. — Ела да раздумаш баба Цоцолана.
И аз реч подхванах:
— Бабо, успокой се! Нали виждаш — всички сме живи и здрави. Всичко вече мина. Не ще се повтори. Хайде да идем цялата дружина у дома на гости. Ще си поговорим и ще се посмеем. И страха неканен лесно ще разсеем.
Съгласи се баба. Тръгнахме задружно. Съмваше се вече. Много малко хора стояха навънка. Другите се бяха прибрали вкъщи.
У дома ни срещна тежкокрака Злата.
— Добре че дойдохте! И аз страх да нямам. Влезте, моля, влезте!
И тя нашироко отвори вратата.
Баба се стъписа. Тихо проговори:
— Мен не ми се влиза.
— Бабо, съвземи се! — задърпа я Мика. — Ти още трепериш като трепетлика. Виж аз как ще вляза, макар че съм малка.
— Ох, ти лесно влизаш — отговори баба, — защото и лесно навънка излизаш. Трус ако усетиш, тоз миг ще изхвръкнеш като пеперуда. А мен, не дай Боже, пак да ме разклати, ще се изпотрепя по тез стълби стръмни, пък и непознати!
— Влез, не бой се, бабо! — обади се Гана. — Ако те разтърси, не бягай навънка! Спри се под вратата! И ще се запазиш.
Придума се баба и влязохме вкъщи. Аз попитах Злата:
— Мамичка къде е, гости да посреща?
— У леля ти Душка отиде насреща. Нали малко нещо страхливичка пада. И татко ти там е. Скоро ще се върнат. У гостната влезте, че горните стаи ей сега ще чистя.
Насядахме всички във гостната стая. Разговор подехме. И пак се разсмяхме.
Но изведнъж нещо горе се разтърси.
Баба трепна, викна, скочи при вратата. Всички патиланци хукнаха навънка. През прозореца Панчо щеше да се хвърли.
— Чакайте бре, хора! — викнах аз високо. — Тежкокрака Злата къщата разтърси!
Ала кой ме слуша. Всички бяха вънка. Излязох на двора. Тежкокрака Злата, бледна-пребледняла, държеше метлата. Тя, щом вик зачула, долу полетяла и навред помела по стръмната стълба моята дружина сговорна и смела.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо