из считаното за последно писмо на дебелянов:


николай, виждам колко лесно райската градина става пустиня. виждам как разочарованият човек копнее за нови заблуждения.

аз вече нямам такива копнежи.

нямам дълг към колективната глупост. макар че преди да тръгна към пустинята, аз величаех дълга. изгарях от срам, че други умират, а аз още съм жив. и съм се заровил "на топло" в тила.

никакъв дълг нямам към наглостта на онези, които са легнали върху гърдите на "изстрадалата" ни родина. и не спират да ме уверяват и да ми натякват, че това е най-истинската ми майка. остава да повярвам и в друго - че те са бащите ми!

сираците като мен лесно се лъжат за бащите и майките.

преди да привърша още сега, ще те прегърна и ще ти призная - не искам да седя тук, в тая кал! в нищетата на всичко човешко.

не искам, но ето, правя го - за честта и прославата на родината-майка.

все по-далеч от онзи живот. все по-близо да размишления и съмнения, които едва ли ще одобриш.

все по-страни от славната стражева кула на поезията.

там, където поетите криели своята върховна тайна.

тук, където крием - най-вече от себе си - пълната липса на смисъл.

моят убиец едва ли ще знае, че да убиеш поет е прокоба. а и колко поет съм аз, да та премисля стрелецът стелбата си!

каквото и да съм, прощавам на моя убиец. защото и той е мъж на добра възраст за бой и за смърт - като мене. и този мъж е хванат за врата от майка си - великанката. и е запокитен тук, сред калта и кръвта на есенното поле.

великанката му заръчала строго - "стреляй!"

и той - какво друго да стори? - ще ме застреля.

каквото има да се случи до изстрела, ше се случи.

касапница е това - не е друго!

николай, мой далечен и близък приятелю - свободен си!

свободни сте всички - не бъдете безлични!

бъдете различни.

да бъде покой.

все още жив и силно обичащ те:
димчо

1887 - 1916,
години: 29

Редактирано от БoзaKocмaтa на 07.05.12 01:43.