Комунистическият режим и емиграцията

Бойко Киряков

Фразата „Историята учи, че хората не се учат от историята” не винаги e вярна. Доказват го българските комунисти, които при вземането на властта при „деветосептемврийската революция” не допуснаха грешките на техните учители по време на „октомврийската” такава.

Една от областите, в която бяха изправени октомврийските грешки беше отношението към емиграцията. На първо място – недопускане на напускане, какво да кажем за осигуряване на кораб, с който интелигенцията да се самоизнесе зад граница. Затова една от първите мерки са взети в насока за ограничаване на потенциалната емиграция в посока укрепване на границите. Това е процес труден и продължителен, пък и не винаги ефикасен. Затова непрекъснато в Политбюро се занимават с въпросите за укрепване на граничните войски. И превъоръжаването им, за да се стигне до леки картечници и противопехотни мини.

За тези, които предвидливо са останали извън границите на страната се изпращат агенти за довеждането им. Понякога за единични случаи, с доставката ни на посланика ни в Загреб, друг път – за доставка на цели колективи. И в двата случая герой е Лев Главинчев, като във втория случай успява да докара от Будапеща и Виена около 600 българи. А там, докъдето силите и средствата не достигат – използва се кореспондентски път, като с Николай П. Николаев, който с писмо е уведомен че е осъден от Народния съд и да бъде така добър да се добере до България на собствени разноски за да си понесе наказанието.

Затяга се и законовата рамка. Нарасналите случаи на напускане на страната води до новия закон за българското гражданство, приет на 6 март 1948 г., според който на незаконно напусналите и незавърналите се в разрешения срок се отнема българското гражданство и се конфискува цялото им имущество. Явно недостатъчно, две години по-късно това престъпление се наказва с 10 години затвор и глоба от 50 000 лв., а от 1953 г. то вече се таксува като “предателство на Родината”, което се наказва със смърт.

През първите 8 години Държавна сигурност не се занимава системно с емиграцията. Вярно – следи я, даже през 1950 г. се появява обобщаващ доклад за задграничните представителства на българските изгнаници. А перз 1954 г. юбилейно се отчита, изготвяйки справка за 10-годишната дейност на отдела за борба с именниците на родината. Но през това време органите имат други задачи – разгром на опозицията, колективизация търсене, намиране и обезвреждане на врага с червен партиен билет – всичко това така изяло времето на службите, че те не поглеждали системно отвъд Драгоман, Петрич и Свиленград. Докато най-сетне всички вътрешни врагове са били поставени на място и дошъл ред и на външните. И както се оказва, от признание на самият заместник-ръководител на ведомството Георги Кумбилиев през 1952 г., сред многото неизпълнени задачи седи невземането на разработка на изменниците на родината. Следва светкавична реакция, започват да се трупат разработки, коя от коя по-несмислени. И за да не са изненадани – органите развиват превантивна дейност, която може да се онагледи с анотацията на една архивна единица от архива на МВР от 1952 г., озаглавена „Списъци на потенциални емигранти”. Разпределението е налице. С потенциалните ще се занимават вътрешните войски. С кинетичните – граничните такива. А с успелите – агентите зад граница.

Тези агенти са навсякъде. Най-вече във филтровите лагери. Държавносигурни хора се намърдват и в „пунктовете за вербовка” на радиостанциите, излъчващи за България – РСЕ, Радио Горяни, Гласът на Америка. За качеството им можем да съдим от едно донесение да агент в Атина, който, докладвайки за присъствието на един „специалист по религиозния въпрос, говорещ малко гръцки и отлично френски и английски. Той е възрастен, около 60 години. Името не можах да запомня, понеже беше чуждо.”

В дейността са включени и посолствата. Там се изготвят списъци на емигранти, а служители обикалят лагерите за бежанци, опитвайки се да придумат българите да се върнат у дома си. Това си е направо опасно начинание. В един от докладите си разсейващият идеологически заблуди български чиновник пише: „Колата ни беше охранявана от неколцина агенти, които не допуснаха [лагеристите] да се доближат до нея и да извършат повреди.” Това, докато друга идеологически заблудена група напирала „да изкъртят вратите на стаята, в която се намирахме”. Това са мерките по „разложение на емиграцията”. А за тези, които се оказали неразложими и непожелали да се завърнат – попадат в списъци, надлежно снабдени със снимки. За да няма грешка.

Отношението към завърналите се невъзвращенци личи от изготвените списъци на завърналите се в България. Къде за една година, къде – обединени списъци за по няколко (понякога до 5 години), за по-прегледно и да ги подкараш по един списък. Въпреки че е по-логично тези списъци да се намерят в бюрата по труда, жилищните комисии и другаде. А тези, които са отказали да се завърнат – трябва да попаднат в други списъци. Така например през 1951 г. МВР праща до МВнР писмо, в което приложено прилага списък на лица невъзвращенци, „като за всеки един от поотделно ни се даде съответен документ, че е поканен и е отказал да се върне”.

Разширява се и се засилва дейността на ДС към българската емиграция. Но след 60-те години се забелязва общо разхлабване на режима, поне по външните му белези. По това време са закрити много разработки. Това може би има връзка с факта, че Хрушчов нарежда на Семишчастний, новият ръководител на КГБ от 1961 г. да продължи прочистването на архивите, което неминуемо кореспондира със свалянето на делата от отчет в България. Тогава се прави и пробив в отношението към българската емиграция. Това намерение се вижда в едно решение на ПБ от 1961 г. „Относно идейно-политическата пропаганда сред българската емиграция в чужбина”. Вярно, става дума само за дейците на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, но за първи път се признава, че хората на Иван Михайлов извършват българска пропаганда. Започва изпращане на български журналисти сред емиграцията. Между 1965 и 1968 г. в архива на ЦК на БКП са запазени множество документи от обсъждания за изпращане на журналисти на постоянна работа в чужбина за вестници на българската емиграция. Има дълговременни посещения като на Георги Тамбуев в Австралия през 1965 г. Търсят се контакти сред старата българска емиграция. Но и рефлексите на тоталитаризма са живи – например, пишейки за българския свещеник, Тамбуев отбелязва, че „У него се забелязва много силен стремеж да забогатее”. Това умозаключение Тамбуев прави от факта, че извън работата си в черквата, свещеникът отива да работи „в една градинка”. След което бдително и безапелационно отправя съвет – свещеникът да бъде отзован в България.

Краткото размразяване трае късо – до 1968 г. А за Държавна сигурност – още по-рано. Три години преди смазването на Пражката пролет органите установяват, че разведряването и амнистиите не водят до нищо добро. През 1966 г. председателят на КДС внася в БП докладна записка в която споменава, че от 1954 до 1965 г. е имал три амнистии за невъзвръщенци. Това е неправилно. Защото, завръщайки се тук – те на практика правят антисоциалистическа пропаганда – харчат пари от пенсии, немислими за околните, обличат се с дрехи, ненамираеми по нашите магазини, а някои от тях идват с леките си коли „и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото”. Затова Политбюро взима решение да не се провеждат мероприятия за връщане на изменници в страната. Както решението за “За пресичане възможностите на капиталистическото разузнаване да провеждат подривна дейност срещу НРБ чрез вражеската емиграция”.

За радост на Държавна сигурност настъпва 1968 г. Тяхната проницателност е доказана и ръцете им са силно развързани. След събитията в Чехословакия, от 70-те години се отбелязва нов ръст в активността срещу емиграцията. Самата емиграция след 1968 г. не е същата. Последните илюзии за комунизма с човешко лице се изпаряват и към противниковия лагер преминават хора като Асен Игнатов, Георги Марков, Димитър Бочев, Владимир Костов. Успоредно с практиката на КГБ, изработила план за внедряване на агенти в руската емигрантска общност и дестабилизиране на дисидентите в чужбина, българската ДС. Подпомагат се „нашите” издания. За „ненашите” се предлага да се състави комисия, която да следи вражеския печат. Сигнална записка от „Групата за борба срещу буржоазната идеология и ревизионизма” на отдела до секретаря на ЦК на БКП В. Коцев, относно антикомунистическата и антибългарската пропагандна дейност на писателя-невъзвръщенец Г. Марков. 8 юни 1972 г. Засилва се агентурната дейност срещу емиграцията независимо, а по-точно поради Хелзингските споразумения, особено третата кошница – свободата на словото. От 1973 г. разузнаването се води по нов устройствен нормативен документ. В документа е записано, че разузнаването „извършва остри агентурно-оперативни мероприятия”, на прост език казано – убийства. Този документ е допълнен от решението на ПБ от 1977 г. относно усъвършенстване работата за ограничаване и обезвреждане на българската емиграция. С две думи работата ще върви в посока на разложение и компрометиране на ангажираната в престъпна дейност българска емиграция и оказване на положително влияние на неучастващата в престъпна дейност такава. Разложение, стигащо до пълно ликвидиране – не напразно през периода на 70-те години в редовете на емиграцията са отчетени най-много политически убийства – изчезналият инж. Съйко Средногорски, убитата Веселина Стойнова, Георги Марков, отвличането и убийството на Борис Арсов, опитите за убийство на Владимир Костов, опитът за отвличане на Димитър Инкьов и мн. др.

И все пак на вражеската емиграция вече е гледана по-спокойно. И това личи в документите на институциите, призвани да провеждат „меката политика” към емиграцията. Така например за отношението към академическото дружество „Д-р Петър Берон”, независимо че стои на антикомунистически позиции, „Славянският комитет е готов да оказва съдействие в определени рамки на неговата дейност.” Показателно е, че в дружеството участват най-активно служителите от българската секция на РСЕ. Все по-активното се включване на Славянския комитет проличава в насоките за дейността му за 1974/1975 г., където, освен разясняване политиката на БКП и други трафарети, в документа се среща и „решително противопоставяне срещу опитите на реакционните сили да използват част от емиграцията за целите на тяхната идеологическа диверсия срещу нашата страна.” Както и „установяване във възможно най-близко време контакти в второто и третото поколение българска емиграция”, правилно отчитайки, че първото поколение е изгубено безвъзвратно. Адресатът – второ-трето поколение се среща на десетина места в текста. Сещат се да използват църквата за неделни училища за изучаване на български – пак насочено към второ и трето емигрантско поколение. Създаване на комисия за работа сред интелигенцията на нашата емиграция, „които биха могли да бъдат полезни за нашата кауза, ако се спечелят на наша страна.

През 1980 г. е изготвена „Дългосрочна програма за работа с българските колонии в несоциалистическите страни за периода 1981–1990 г.” Вътре влиза детайлно политиката към 13 държави – Австрия, Австралия, Англия, Аржентина, Белгия, Италия, Канада, САЩ, Турция, ФРГ, Франция, Швейцария и Швеция. Прави впечатление изброяването и на „Български антикомунистически организации”, омаловажавани (например твърди се че Българската социалдемократическа партия и Съюзът на българите в Австрия общо членуват около 20 души), но все пак за първи път инакомислещите българи са обект на официална и цивилна доктрина. Да не говорим, че дружеството Д-р Петър Берон във ФРГ не е поставено сред антикомунистическите, въпреки че е споменато че по насока е антикомунистическо, но в изданията му липсват груби антибългарски нападки.

Към „меките мерки” към емиграцията трябва да се причисли и контактите чрез Българската православна църква. Дори и структурно, от княз Борис І насам, по линия на цезаропапизма, църквата е подчинена на държавата. Опити за влияние на емиграцията от страна на изпратените от тук свещеници и чрез контактите с емигрантските ни черкви (особено в Америка и в Австралия) много точно в книгата на Момчил Методиев е онасловена: „Неефикасна, деструктивна и късогледа политика”.

Така приближаваме до последното размразяване, дадено с решевието на Политбюро от 1978 г. за тържествено ознаменуване на 1300-годишнината на българската държава. Предвидено е да бъде установена връзка с български интелектуалци-емигранти. Тогава се стоплят и отношенията към Петър Увалиев, кооптират д-р Симеон Симов и др. На 29 май 1981 г. има решение на Секретариата на ЦК на БКП „За работа с българската емиграция в чужбина”. Учредява Държавна комисия за работата с българската колония в несоциалистическите страни, промени в името и усъвършенстване на структурата на Славянския комитет и МВнР „да вземе допълнителни мерки за подготовка на висококвалифицирани кадри за работа с българската емиграция в несоциалистическите страни и за подобряване дейността на всички органи от своята система, които работят в тази област.” 37 години след победата започва подготовка на висококвалифицирани кадри. Ясни са целите и задачите на Държавната комисия, но защо все пак имам плахо възражение, не можейки да си обясня защо в нея, наред с културните институции, участва и представител на Министерство на отбраната. Може би затова тази политика трае толкова кратко. Икономическия крах на държавата, авантюрата Възродителен процес. Промяната се открива и в лексиката на цивилните институции. В плана на КБЧ за 1984 г. се срещат фрази като „ядрена заплаха за световния мир”, „засилване на вражеската пропаганда както с национален, така и със социалистически прицел” и други, позабравени през предходните кратки години. За лексиката на органите няма да говорим. Тя е непроменима. Но в през втората половина на 80-те години държавна сигурност освен репресиите вътре и извън границите има и друга задача – изнасяне на капиталите и подготовка за посрещането на контролираната от Партията пазарна икономика.

Успешна ли беше политиката на държавата срещу българската емиграция? Ако използваме фразата на социолозите – по-скоро да. Поне в психологичен план. Параноята, която тресе българските изгнаници, виждащи агенти дори в декоративните рибки в аквариума, парализира дейността им. Въпреки че параноя не е най-точната дума.

Според мен държавата успя и в изкривяване представата, дори подсъзнателната представа на хората в България към т.нар. вражеска емиграция. За това до каква степен пропагандата влиза под черепа дори на мислещи хора говори следния случай: В първите месеци на 1989 г. се забелязват първите симптоми на разделение в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Различия в тактиката – масовизиране или оставане в тесен кръг – нещо като дискусионен, елитарен кръг, в отношението към Независимото дружество за защита на правата на човека, които Николай Василев нарича “фашистка организация”. Затова в средата на март не е разпространена декларация в защита на дружеството – против са Николай Василев и Невена Стефанова. По същите съображения мнозинството от ръководството на Клуба отхвърлят предложението за съвместни действия, направени от Едуард Генов, Петър Бояджиев и други емигранти, свързани със задгранични политически организации.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите