В България съм. Пак ще заминавам за някъде. Самолетът - рано сутринта, излита към седем / осем. Предната вечер багажа стегнат, закопчан. Дрехи, обувки, чорапи с които ще пътувам, на едно място, остава да бъдат облечени. Нагласявам алармата на телефона да ме събуди навреме, за шест да съм там. Лягам, обръщам се надясно, гушвам си възглавницата и след три минути съм във виртуала на съня.
Събуждам се по някое време. Тъмно. Посягам към телефона си и го натискам да светне. Тъкмо на време, викам си и ставам преди алармата. Оправям си кревата, влизам в банята, бръсна се, къпя се. Суша се, гребен, одеколон, деодорант, the works. Обличам се и оглеждам къщата, да не съм забравил нещо. Поглеждам си часовника, да видя колко минути остават до таксито да дойде. Обикновено са много точни в ранните утринни часове. Гледам ръчния си часовник. Спрял на завоя. Показваше два и малко. Обикновено спира един път на три години, когато батерията му свършва курса. Е, викам си, баш сега ли намери да свърши. Къде да му търся такава батерия по това време, че и часовникар. Вадя телефона и не мога да повярвам - и той спрял на два и малко. Гледам аналоговия на стената - и той! Чак тогава ми светна, че на часовниците нищо им няма. В просъница не съм го видял както трябва.

Цял десет минутен монолог съчиних относно "главата проста" дето я влача с мен навсякъде. К'во да правя сега?! Нито е да тръгна, нито е да се съблека и пак да легна. Стоя прав и мисля. Ако хвана нещо да чета, ще ми се приспи и няма да мога да се спра. Имах цели три часа и кусур преди таксито да се появи.
Лошото в цялата работа е, че не ми се случва за пръв път в просъница да разчета грешно часът а все още не се съмнявам в себе си.
Още по-лошото е, че по-добре няма да става.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите